Изведнъж се закова на място. Видях го да коленичи и да опипва кървавата диря, оставена от мен. Поднесе един пръст към устните си. Представих си, че се усмихва.
— Много кървите, Мартин. Имате нужда от лекар. Излезте и ще ви заведа в някой диспансер.
Запазих мълчание. Маркос се спря пред една маса и взе от нея някакъв лъскав предмет, който лежеше сред изрезки плат. Това беше голяма шивашка ножица.
— Вие решавате, Мартин.
Чух звука от двете остриета на ножицата, която той няколко пъти отвори и затвори. Остра болка прониза ръката ми и аз прехапах устни, за да сподавя стона си. Маркос извърна лице към моето убежище.
— Като стана дума за кръв, навярно ще ви е приятно да узнаете, че сме задържали вашето курве, оная Изабела, и преди да започнем с вас, хубавичко ще се позабавляваме с нея…
Вдигнах оръжието и се прицелих в лицето му. Блясъкът на метала ме издаде. Маркос скочи към мен, като събори манекените и избегна изстрела. Почувствах тежестта му върху моето тяло и неговия дъх в лицето ми. Остриетата на ножицата щракнаха рязко едва на сантиметър от лявото ми око. Блъснах лицето му с челото си с цялата сила, която успях да събера, и той падна на една страна. Вдигнах револвера и се прицелих в главата му. Маркос се надигна с разцепена устна и впи поглед в мен.
— Не ти стиска — тихо рече той.
Сложи ръка на дулото и ми се усмихна. Натиснах спусъка. Куршумът откъсна дланта му и ръката му се отметна назад, сякаш бе ударена с чук. Маркос падна по гръб на пода, държейки осакатената си, димяща китка, а изпъстреното му с изгаряния от барута лице се разтопи в гримаса на болка, която надаваше беззвучен вой. Станах и го оставих да умре от загуба на кръв сред локва от собствената си урина.
21
Със сетни сили успях да се затътря през уличките на Равал до Паралело, където пред вратите на театър „Аполо“ се бе образувала редица от таксита. Вмъкнах се в първото, в което можах. Щом чу, че вратата се отвори, шофьорът се обърна да ме погледне и направи неодобрителна гримаса. Стоварих се на задната седалка, без да обръщам внимание на протестите му.
— Хей, да не вземете сега да ми умрете там отзад?
— Колкото по-бързо ме откарате където искам, толкова по-скоро ще се отървете от мен.
Шофьорът изруга под сурдинка и включи мотора.
— И къде искате да отидете?
Не зная, помислих си аз.
— Вие подкарайте, пък после ще ви кажа.
— Накъде да карам?
— Към Педралбес.
Двайсет минути по-късно съгледах светлините на Вила Елиус на хълма. Посочих ги на шофьора, който нямаше търпение да се отърве от мен. Остави ме пред вратите на имението и почти забрави да ме таксува за пътуването. Завлякох се до голямата порта и натиснах звънеца. После се строполих на стъпалата и опрях глава в стената. Чух стъпки, които се приближаваха, и по едно време ми се стори, че портата се отвори и нечий глас произнесе името ми. Почувствах една ръка на челото си и като че ли познах очите на Видал.
— Простете, дон Педро — помолих аз. — Нямаше къде другаде да отида…
Чух го да вика и след малко усетих, че няколко чифта ръце ме хванаха за крайниците и ме вдигнаха. Когато отново отворих очи, видях, че съм в спалнята на дон Педро, положен в същото легло, което той бе споделял с Кристина през няколкото месеца на техния кратък брак. Въздъхнах. Видал ме наблюдаваше, застанал в другия край на леглото.
— Недей да говориш сега — рече той. — Лекарят идва насам.
— Не им вярвайте, дон Педро — простенах аз. — Не им вярвайте.
Видал кимна, стиснал устни.
— Разбира се, че няма.
Сетне взе едно одеяло и ме зави с него.
— Ще сляза долу да чакам доктора — каза. — Ти почивай.
След малко чух стъпки и гласове, които се приближаваха към стаята. Усетих, че събличат дрехите ми и успях да зърна десетки разрези, които покриваха тялото ми като кървав бръшлян. Усетих пинсети, които бъркаха в раните ми, вадейки иглици стъкло, а заедно с тях и парченца кожа и плът. Усетих паренето от дезинфектанта и убожданията от иглата, с която докторът шиеше раните ми. Вече не изпитвах болка, единствено умора. Когато бях превързан, закърпен и поправен като счупена кукла, лекарят и Видал ме завиха и подложиха под главата ми най-прелестната и мека възглавница, на която бях попадал през живота си. Отворих очи и видях лицето на доктора, господин с аристократична осанка и успокоителна усмивка, който държеше спринцовка.
— Имали сте късмет, млади човече — рече той, забивайки иглата в ръката ми.
— Какво е това? — измънках аз.
Лицето на Видал изникна редом с това на доктора.