— Ще ти помогне да си починеш.
Студен облак плъзна по ръката ми и обхвана гърдите ми. Почувствах, че пропадам в бездна от черно кадифе, докато Видал и докторът ме гледаха отгоре. Светът полека се сви и затвори, докато накрая остана само една капка светлина, която се изпари в ръцете ми. Потънах в безкрая на този топъл химически покой, от който бих предпочел никога да не изляза.
Спомням си един свят от черни води под леда. Лунната светлина докосваше замръзналия свод отгоре и се разлагаше на хиляди прашни лъчи, които се поклащаха в повляклото ме течение. Бялата мантия, която я обгръщаше, бавно се полюшваше, а силуетът на тялото й ясно се виждаше в прозрачните води. Кристина протягаше ръка към мен, а аз се борех със студеното, плътно течение. Когато между моите и нейните пръсти оставаха едва няколко милиметра, един тъмен облак разпери криле зад нея и я обгърна като експлозия от мастило. Пипала от черна светлина обхванаха ръцете, шията и лицето й и я завлякоха с неумолима сила в мрака.
22
Събудих се от звука на моето име, произнесено от гласа на инспектор Виктор Грандес. Надигнах се рязко и в първия миг не разпознах мястото, в което се намирах — то ми заприлича най-вече на апартамент в луксозен хотел. Болката от десетките рани по торса ми ме шибна като камшик, връщайки ме към реалността. Намирах се в спалнята на Видал във Вила Елиус. През спуснатите жалузи се прокрадваше следобедна светлина. В камината гореше огън и стаята беше топла. Гласовете идваха от долния етаж. Педро Видал и Виктор Грандес.
Измъкнах се от леглото, без да обръщам внимание на болките, които жилеха кожата ми. Мръсните ми, изцапани с кръв дрехи бяха захвърлени на едно кресло. Потърсих палтото. Револверът все още си беше в джоба. Запънах ударника и излязох от стаята, следвайки дирята на гласовете до стълбището. Спуснах се няколко стъпала надолу, като се придържах близо до стената.
— Много съжалявам за вашите хора, инспекторе — чух да казва Видал. — Бъдете сигурен, че ако Давид влезе във връзка с мен или науча нещо за местонахождението му, незабавно ще ви уведомя.
— Признателен съм ви за помощта, господин Видал. Съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя при тези обстоятелства, но положението е изключително сериозно.
— Разбирам. Благодаря ви за посещението.
Стъпки към вестибюла и звук от затваряща се врата. Заглъхващ шум в градината. Тежкото дишане на Видал в подножието на стълбата. Слязох още няколко стъпала и го заварих долу, опрял чело във вратата. Когато ме чу, отвори очи и се обърна.
Нищо не каза. Само погледна револвера, който държах в ръце. Оставих оръжието върху масичката в подножието на стълбището.
— Хайде, ела да видим дали ще ти намерим някакви чисти дрехи — рече той.
Последвах го до един огромен дрешник, който изглеждаше като същински музей на облеклото. Всички изискани костюми, които си спомнях от славните години на Видал, бяха там. Десетки вратовръзки, обувки и копчета за ръкавели в кутии от червено кадифе.
— Всичко това е от младежките ми години. Ще ти стои добре.
Видал избираше вместо мен. Подаде ми една риза, която навярно струваше колкото малък парцел земя, костюм от три части, ушит по поръчка в Лондон, и чифт италиански обувки, които не биха посрамили гардероба на тартора. Облякох се мълчаливо, докато Видал ме наблюдаваше замислен.
— Малко ти е широчък в раменете, но ще трябва да се примириш — рече той, като ми подаде чифт копчета за ръкавели от сапфири.
— Какво ви разказа инспекторът?
— Всичко.
— И вие повярвахте ли му?
— Какво значение има дали съм повярвал?
— За мен има значение.
Видал седна на пейката, която бе поставена до една стена, покрита с огледала от пода до тавана.
— Казва, че ти знаеш къде е Кристина — рече той.
Кимнах.
— Жива ли е?
Взрях се в очите му и кимнах съвсем бавно. Видал се усмихна немощно, избягвайки погледа ми. После се разплака, като издаваше стенания, които идваха сякаш от дълбините на душата му. Седнах до него и го прегърнах.
— Простете ми, дон Педро, простете ми…
По-късно, когато слънцето вече захождаше към хоризонта, дон Педро взе старите ми дрехи и ги изгори. Преди да хвърли в пламъците палтото ми, извади от него екземпляра от „Стъпалата към небето“ и ми го подаде.
— От двете книги, които написа през миналата година, тази беше добрата — рече той.
Гледах го как разръчква дрехите ми в огъня.
— Кога си дадохте сметка?
Видал сви рамене.
— Дори един суетен глупак не може да бъде заблуждаван вечно, Давид.