Педро Видал бе първият човек, комуто показах историйките, нахвърляни от мен, докато още бях момчурляк и работата ми бе да разнасям кафета и цигари из редакцията. Той винаги намираше време за мен, четеше писанията ми и ми даваше добри съвети. С времето ме превърна в свой помощник и ми позволи да печатам на пишеща машина текстовете му. Именно той заяви един ден, че ако желая да оставя съдбата си на произвола на онази руска рулетка, наречена „литература“, бил готов да ме подкрепи и да направлява първите ми стъпки. Верен на думата си, сега ме пращаше право в лапите на дон Басилио, цербера на вестника.
— Видал е една сантиментална душа, която още вярва в тия дълбоко чужди на испанеца митове, че трябва да се дава власт на даровитите или пък шанс на ония, които го заслужават, а не на дежурните нагаждачи. Естествено, нали го бие пара̀та, може да си позволи да се прави на мечтател. Ако аз имах една стотна от парите, които на него са му в излишък, щях само да си съчинявам сонети, а птичките щяха да идват да кълват трошици от ръката ми, омаяни от моята доброта и благия ми нрав.
— Господин Видал е прекрасен човек — протестирах аз.
— Дори е нещо повече от това. Цял светец е, защото макар да изглеждате като господин Никой, той вече седмици наред ми дотяга с хвалебствията си за талантливия и работлив изтърсак на нашата редакция. Знае, че дълбоко в душата си съм мека Мария, а на всичкото отгоре ми обеща, че ако ви дам този шанс, ще ми подари кутия хавански пури. А каже ли Видал такова нещо, за мен то е сякаш Мойсей да слезе от планината със скрижалите в ръка и откровението, изписано на челото. В заключение, понеже е Коледа, и за да миряса най-сетне вашият приятел, ви предлагам да дебютирате като истински юнак: напук на всички пречки и мъчнотии.
— Хиляди благодарности, дон Басилио. Уверявам ви, че няма да се разкайвате за…
— По-спокойно, млади момко. Я да чуем, какво мислите за щедрата и безразборна употреба на наречия и прилагателни?
— Мисля, че това е едно срамно деяние, което трябва да бъде класифицирано в наказателния кодекс — отвърнах аз с убеждението на войнстващ новопокръстен.
Дон Басилио кимна одобрително.
— Добре се справяте, Мартин. Имате ясни приоритети. В тази служба оцеляват онези, които имат приоритети, а не принципи. Сега ще ви изложа плана. Седнете и хубавичко си отворете ушите, че нямам намерение да ви повтарям два пъти.
Планът беше следният. По причини, които дон Басилио намери за добре да не изяснява надълго и нашироко, задната страница на неделното издание, която традиционно бе запазена за художествен разказ или пътепис, бе отпаднала в последния момент. Предвиденото съдържание бе разказ с патриотичен уклон и пламенен лиризъм, посветен на подвизите на алмогаварите3, които в редица от отегчително сходни епизоди спасяваха християнския свят и всичко, що е достойно под небето — от Светите земи, та чак до делтата на Льобрегат4. За жалост текстът не бе пристигнал навреме или пък, както подозирах, дон Басилио нямаше особено желание да го публикува. Това означаваше, че имахме на разположение шест часа преди приключването на броя, а едничкият кандидат, който можеше да замести разказа, бе заемаща цяла страница реклама на корсети от китови кости, които обещаваха омайни бедра и имунитет срещу ефекта от тестените изделия. Изправен пред тази дилема, управителният съвет бе преценил, че трябва да действа решително и да събере всички литературни дарования, които се спотайваха из редакцията, за да спасят положението и да запълнят четири колонки с материал от общочовешки интерес, който да утеши нашата вярна читателска аудитория. Списъкът на тези доказани таланти, към чиято помощ можеше да се прибегне, се състоеше от десет имена, сред които моето, естествено, не беше включено.
— Приятелю Мартин, по стечение на обстоятелствата нито един от тези безстрашни рицари, които фигурират в платежната ни ведомост, не присъства тук лично, нито пък може да бъде открит в рамките на някакво разумно време. Пред лицето на тази неминуема катастрофа реших да ви дам възможност да се изявите.