— Ако си променила решението си и предпочиташ да потърсим хотел…
— Не, всичко е наред. Не се тревожи.
Оставих куфара на Кристина във вестибюла и отидох в кухнята да потърся една кутия с най-различни свещи, която държах в килера. Заех се да ги паля една по една, като ги закрепях в чинии, чаши и други съдове. Кристина ме наблюдаваше от прага.
— Ей сегичка ще стане — уверих я аз. — Вече имам практика.
Започнах да разнасям свещите из стаите, наредих ги по коридора и по ъглите, докато цялата къща се потопи в нежен златист здрач.
— Заприлича на катедрала — рече Кристина.
Придружих я до една от спалните, която никога не използвах, но я поддържах чиста и подредена заради редките случаи, в които Видал, прекалено пиян, за да се прибере в своя дворец, бе оставал да нощува при мен.
— Сега ще ти донеса чисти кърпи. Ако нямаш дрехи за преобличане, мога да ти предложа богат избор от зловещи одежди в стил „Бел епок“, останали от предишните собственици.
Непохватните ми опити да се пошегувам едва успяха да изтръгнат една усмивка от нея и тя само кимна. Оставих я седнала на леглото и хукнах да търся кърпи. Когато се върнах, я заварих да седи все така неподвижно. Сложих кърпите на леглото до нея и придърпах по-близо няколко свещи, които бях оставил на прага, за да й осигуря повече светлина.
— Благодаря — промълви тя.
— Докато се преобличаш, ще ти приготвя горещ бульон.
— Нямам апетит.
— Все едно, ще ти се отрази добре. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми кажи.
Оставих я сама и отидох в моята стая, за да се отърва от прогизналите си обувки. Сложих вода да се стопли и седнах в галерията да чакам. Дъждът не отслабваше и яростно тропаше по прозорците като картечница, а шумът от силните струи във водостоците на кулата и по покривната тераса звучеше като стъпки по тавана. По-нататък, отвъд къщата, квартал Рибера бе потънал в почти непрогледен мрак.
След малко вратата на стаята на Кристина се отвори и аз чух приближаващите й стъпки. Беше си облякла бял пеньоар, а раменете й бяха загърнати с голям вълнен шал, който не си подхождаше с пеньоара.
— Взех тези дрехи назаем от един от гардеробите — рече тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Можеш да си ги задържиш, ако желаеш.
Тя седна в едно от креслата и плъзна поглед из стаята, като очите й се спряха върху купчината листове на масата. Погледна ме и аз кимнах.
— Завърших я преди няколко дена — казах.
— А твоята книга?
Със сигурност чувствах и двата ръкописа като свои, но се ограничих само с едно кимване.
— Може ли? — попита тя, като взе една страница и я доближи до светилника.
— Разбира се.
Наблюдавах я как чете безмълвно, с вяла усмивка на устните.
— Педро никога няма да повярва, че е написал това — рече тя накрая.
— Имай ми доверие — отвърнах.
Кристина остави страницата върху купчината и ми отправи продължителен поглед.
— Липсваше ми — каза тя. — Не исках да е така, но чувствах, че ми липсваш.
— И ти на мен.
— Имаше дни, в които, преди да отида в санаториума, се запътвах към гарата и сядах на перона да чакам влака, който идваше от Барселона — мислех си, че може би ще те видя там.
Преглътнах с мъка.
— Смятах, че не искаш да ме видиш — казах.
— И аз така смятах. Знаеш ли, баща ми често питаше за теб. Помоли ме да се грижа за теб.
— Баща ти беше добър човек — рекох аз. — И добър приятел.
Кристина кимна с усмивка, но видях, че очите й се наляха със сълзи.
— Накрая вече нищо не си спомняше. В някои дни ме бъркаше с майка ми и ми искаше прошка за годините, които бе прекарал в затвора. После минаваха цели седмици, в които едва осъзнаваше, че съм там. С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.
— Съжалявам, Кристина.
— Последните дни ми се стори, че е по-добре. Започна да си спомня разни неща. Бях взела от къщи един албум с фотографии и за пореден път му показвах кой кой е. Имаше една снимка, направена преди години във Вила Елиус, на която двамата с него седите в колата. Ти си зад волана, а баща ми те учи да шофираш. И двамата се смеете. Искаш ли да я видиш?
Не бях сигурен, но не смеех да накърня този миг.