— Разбира се…
Кристина отиде да вземе албума от куфара си и се върна с една малка книга, подвързана с кожа. Седна до мен и взе да разгръща страниците, пълни със стари снимки, изрезки и пощенски картички. Подобно на баща ми, Мануел едва умееше да чете и да пише и спомените му бяха съставени предимно от образи.
— Погледни, ето къде сте.
Разгледах снимката и си спомних съвсем точно онзи летен ден, в който Мануел ме бе оставил да се кача в първата кола, купена от Видал, и ми бе дал основни уроци по кормуване. После бяхме закарали колата до улица „Панама“ и с една скорост от някакви си пет километра в час, която на мен ми се видя просто шеметна, бяхме отишли до Авенида Пиърсън, като на връщане шофирах аз.
„Направо сте роден за ас на волана“, бе отсъдил тогава Мануел. „Ако някой ден зациклите с писането, помислете дали да не станете състезател“.
Усмихнах се, припомняйки си онзи миг, който бях смятал за изгубен. Кристина ми подаде албума.
— Задръж го. Баща ми би се радвал той да остане при теб.
— Албумът си е твой, Кристина. Не мога да го приема.
— Аз също бих предпочела ти да го задържиш.
— Тогава нека да остане на съхранение при мен, докато не пожелаеш да си го вземеш обратно.
Започнах да разлиствам страниците на албума, разглеждайки лица, които си спомнях, и други, които никога не бях виждал. Там бе сватбената снимка на Мануел Сание и съпругата му Марта, на която Кристина толкова приличаше; имаше и фотографии на нейните чичовци и лели, дядовци и баби, на една улица в Равал, по която минаваше някакво шествие, и на баните в Сан Себастиан на плажа на Барселонета. Мануел бе колекционирал стари пощенски картички с изгледи от Барселона и изрезки от вестници със снимки на един съвсем младичък Видал — на една от тях той позираше пред вратите на хотел „Флорида“ на върха на Тибидабо, а на друга бе уловил под ръка някаква умопомрачителна красавица в салоните на казино „Рабасада“.
— Баща ти много тачеше дон Педро.
— Винаги ми казваше, че на него дължим всичко — отвърна Кристина.
Продължих пътуването си из спомените на горкия Мануел, докато се натъкнах на една снимка, която като че ли не се вписваше сред останалите. На нея се виждаше момиченце на осем или девет години, крачещо по малък дървен кей, който се врязваше в гладката повърхност на едно сияйно море. Детето вървеше, уловило за ръка някакъв възрастен човек — мъж, облечен в бял костюм, който бе донякъде отрязан от кадъра. В дъното на кея личеше малка платноходка, а зад нея се простираше един безкраен хоризонт, над който залязваше слънцето. Детето, снимано в гръб, беше Кристина.
— Тази ми е любимата — тихо рече тя.
— Къде е заснета?
— Не зная. Не си спомням това място, нито пък този ден. Дори не съм сигурна, че мъжът на снимката е баща ми. Сякаш този миг никога не е съществувал. Преди години я намерих в татковия албум и никога не съм знаела точно какво означава. Като че ли се опитва да ми каже нещо.
Продължих да разгръщам страниците. Кристина ми обясняваше кой кой е.
— Виж, това съм аз на четиринайсет години.
— Зная.
Погледна ме с тъга.
— Изобщо не си давах сметка, знаеш ли?
Аз само свих рамене.
— Никога няма да можеш да ми простиш.
Предпочетох да обръщам страниците, вместо да срещна очите й.
— Няма какво да ти прощавам.
— Погледни ме, Давид.
Затворих албума и изпълних молбата й.
— Излъгах те — каза тя. — Разбира се, че си давах сметка. Давах си сметка всеки божи ден, но мислех, че нямам право.
— Защо?
— Защото нашият живот не ни принадлежи. Нито моят, нито този на баща ми, нито твоят…
— Всичко принадлежи на Видал — рекох аз с горчивина.
Кристина бавно улови ръката ми и я поднесе към устните си.
— Не и днес — промълви тя.
Знаех, че ще я изгубя веднага щом тази нощ отмине и болката и самотата, които я разкъсваха отвътре, започнат да утихват. Знаех, че имаше право — не защото казаното от нея бе истина, а защото дълбоко в себе си и двамата го вярвахме и винаги щеше да бъде така. Скрихме се като крадци в една от стаите, без да дръзнем да запалим и една свещ, без да дръзнем дори да говорим. Съблякох я бавно и обходих кожата й с устните си, съзнавайки, че никога повече няма да направя това. Кристина се отдаде с ярост и самозабрава, и когато умората ни надви, заспа в прегръдките ми, без да изпитва нужда да каже нещо. Аз се противях на съня, като се наслаждавах на топлината на тялото й и си мислех, че ако на следващия ден смъртта пожелае да ме посети, ще я приема в мир. Милвах Кристина в здрача, докато слушах как отвъд стените бурята се отдалечава от града, и знаех, че ще я изгубя, но че поне за няколко мига тя е била моя, а аз — неин, и не сме принадлежали никому другиму.