Оставих на масата вестниците и кафето, което си бях поръчал, и тръгнах по Ла Рамбла към канцелариите на Баридо и Ескобиляс. Пътьом подминах четири или пет книжарници, всичките нагиздени с безчет екземпляри от романа на Видал. В никоя не намерих и една-едничка бройка от моята книга. Навсякъде се повтаряше същата случка, която вече бях преживял в книжарница „Каталония“.
— Вижте, не зная какво е станало, защото романът трябваше да пристигне оня ден, но издателят казва, че наличностите са изчерпани и не знае кога ще го преиздаде. Ако искате, оставете ми името и телефонния си номер, мога да ви съобщя, когато го доставят… А питахте ли в „Каталония“? Е, щом и те го нямат…
Двамата съдружници ме посрещнаха с мрачно и недружелюбно изражение. Баридо, седнал зад бюрото си, галеше една писалка, а Ескобиляс, застанал прав зад гърба му, ме пронизваше с поглед. Усойницата, настанила се на един стол до мен, жадно очакваше развитието на събитията.
— Нямате представа колко съжалявам, приятелю Мартин — взе да ми разяснява Баридо. — Проблемът се състои в това: книжарите правят поръчки, като се осланят на рецензиите, които се появяват във вестниците — хич не ме питайте защо. Ако отидете в склада, дето е отстрани, ще видите, че имаме три хиляди екземпляра от вашия роман, които просто си гният ей така.
— Да не говорим за разходите и загубите, до които доведе това — допълни Ескобиляс с подчертано враждебен тон.
— Отбих се в склада, преди да дойда тук, и се уверих, че там има триста екземпляра. Началникът ми каза, че само толкова са били отпечатани.
— Това е лъжа! — заяви Ескобиляс.
Баридо го прекъсна с помирителен тон.
— Извинете съдружника ми, Мартин. Разберете, че и ние сме възмутени колкото вас, ако не и повече, от срамното отношение на местната преса към една книга, в която всички в това издателство бяхме направо влюбени. Моля ви обаче да разберете също така, че въпреки нашата пламенна вяра във вашия талант, в тоя случай сме просто с вързани ръце от объркването, породено от тези зложелателни рецензии. Ала не падайте духом, че и Рим не е бил построен за един ден. Ние с всички сили се борим да дадем на творбата ви поощрението, което заслужават изключително високите й литературни достойнства…
— С тираж от триста бройки.
Баридо въздъхна, наскърбен от моето недоверие.
— Тиражът е от петстотин бройки — уточни Ескобиляс. — Барсело и Семпере лично дойдоха вчера да поискат двеста от тях. Останалите ще отидат в следващата ни доставка; не можаха да влязат в настоящата, защото ни се бяха натрупали твърде много нови заглавия. Ако си бяхте направили труда да вникнете в нашите проблеми и не бяхте такъв егоист, прекрасно щяхте да ни разберете.
Гледах ги и тримата и не вярвах на ушите си.
— Само не ми казвайте, че няма да направите нищо повече от това.
Баридо ме погледна опечалено.
— И какво искате да направим, приятелю мой? Заложихме всичко на една карта заради вас. Помогнете ни сега мъничко и вие.
— Поне да бяхте написали някоя книга като тая на вашия приятел Видал — обади се Ескобиляс.
— Да, това вече е роман и половина! — съгласи се Баридо. — Казва го даже и „Ла вос де ла индустрия“.
— Знаех си, че така ще стане — продължи съдружникът му. — Вие сте един неблагодарник.
Усойницата, седнала до мен, ме гледаше съкрушено. Стори ми се, че се кани да ме хване за ръката, за да ме утеши, и бързо се отдръпнах. Баридо ми отправи мазна усмивка.
— Може би това е за добро, Мартин. Може би е знак от нашия Господ, който в безграничната си мъдрост иска да ви напъти да се върнете към работата, която достави толкова радост на читателите на „Градът на прокълнатите“.
Избухнах в смях. Баридо се присъедини към мен, а по негов знак прихнаха да се смеят и Ескобиляс и Усойницата. Гледах този хор от хиени и си мислех, че при други обстоятелства сегашният момент щеше да ми се стори наситен с изтънчена ирония.
— Радвам се, че приемате нещата така положително — заяви Баридо. — Е, какво ще кажете? Кога ще имаме на разположение следващия роман на Игнациус Б. Самсон?