Тримата ме гледаха любезно и очаквателно. Покашлях се, за да си прочистя гърлото и думите ми да прозвучат ясно, и им се усмихнах.
— Вървете на майната си.
18
Когато излязох оттам, часове наред крачих из улиците на Барселона без цел и посока. Не ми достигаше въздух и някаква тежест притискаше гърдите ми. Студена пот бе избила по челото и ръцете ми. На свечеряване вече не знаех къде да се скрия и поех по обратния път към къщи. Минавайки покрай книжарницата „Семпере и синове“, видях, че книжарят е напълнил витрината с екземпляри от моя роман. Вече беше затворено заради късния час, но вътре все още светеше и когато поисках да ускоря крачка, забелязах, че Семпере ме е зърнал и ми се усмихва с една тъга, която не бях виждал у него през всичките години на познанството ни. Той отиде до вратата и я отвори.
— Влезте за мъничко, Мартин.
— Някой друг ден, господин Семпере.
— Хайде, направете го заради мен.
Хвана ме за ръката и ме замъкна вътре в книжарницата. Последвах го до задната стаичка, където ми предложи стол. Поднесе две чаши с някаква течност, която изглеждаше по-гъста от смола, и ми направи знак да я изпия на един дъх. Той направи същото.
— Прегледах книгата на Видал — рече книжарят.
— Това е успехът на сезона — отбелязах.
— Той знае ли, че вие сте я написали?
Свих рамене.
— Има ли значение?
Семпере ми отправи същия поглед, с който в един далечен ден бе посрещнал онова осемгодишно хлапе, явило се в дома му пребито и със счупени зъби.
— Добре ли сте, Мартин?
— Отлично.
Семпере промърмори нещо под нос и стана, за да вземе някакъв предмет от един рафт. Беше екземпляр от моя роман. Подаде ми го заедно с една писалка и се усмихна.
— Бъдете така любезен да ми напишете посвещение.
Щом го написах, той взе книгата от ръцете ми и я постави в почетната витрина зад тезгяха, където държеше първите издания, които не бяха за продан. Това бе личното светилище на Семпере.
— Не е нужно да го правите, господин Семпере — промълвих.
— Правя го, защото ми е приятно и защото поводът го заслужава. Тази книга е къс от вашето сърце, Мартин. А също и от моето, заради онази малка роля, която съм изиграл за нея. Поставям я между „Дядо Горио“ и „Възпитание на чувствата“.
— Това е светотатство.
— Глупости! Това е една от най-добрите книги, които съм продал през последните десет години — а съм продал много — отвърна ми старият Семпере.
Благите му думи едва успяха да докоснат онова студено и непроницаемо спокойствие, което бе започнало да ме обзема. Прибрах се вкъщи полека, без да бързам. Когато влязох в къщата с кулата, си налях чаша вода и докато я пиех в кухнята на тъмно, прихнах да се смея.
На следващата сутрин получих две формални посещения. Първото бе на Пеп, новия шофьор на Видал. Носеше ми вест от своя господар, който ме канеше на обед в „Мезон Доре“ — несъмнено това бе празничната гощавка, която ми бе обещал преди време. Пеп ми се видя наперен и горящ от нетърпение да си тръгне час по-скоро. Нямаше и помен от съучастническия начин, по който се бе държал спрямо мен преди. Не пожела да влезе и предпочете да чака на площадката на стълбището. Подаде ми поканата, написана от Видал, без да ме погледне в очите, и щом му казах, че ще отида на срещата, веднага си тръгна, без да се сбогува.
Половин час по-късно на прага ми се появиха следващите посетители — моите двама издатели, придружени от един господин със строга външност и пронизващ поглед, който се представи като техен адвокат. Това забележително трио излъчваше нещо средно между траурно настроение и войнственост, което не оставяше място за съмнение относно естеството на визитата им. Поканих ги да влязат в галерията, където те се настаниха на канапето отляво надясно в низходящ ред по височина.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Например чашчица цианова сол?
Не очаквах усмивка и не я получих. След кратко встъпление от Баридо относно страховитите загуби, които разрухата, причинена от провала на „Стъпалата към небето“, щяла да докара на издателството, адвокатът пристъпи към едно повърхностно изложение. В него той ясно и недвусмислено ми каза, че ако не се върна към работата си в облика на Игнациус Б. Самсон и не предам следващия ръкопис от „Градът на прокълнатите“ в срок от месец и половина, щели да ме съдят за неизпълнение на договор, за щети и загуби и още пет-шест неща, които ми убягнаха, защото по това време вече бях престанал да им обръщам внимание. Не всички новини бяха лоши. Въпреки неприятностите, които моето поведение им бе навлякло, Баридо и Ескобиляс бяха намерили в сърцата си истинска перла от щедрост, с която да изгладят търканията и да скрепят един нов съюз, основан на дружба и взаимна изгода.