— Ако желаете, можете да закупите на преференциалната цена от седемдесет процента от продажната цена всички екземпляри от „Стъпалата към небето“, които не са били пласирани, тъй като установихме, че няма търсене за това заглавие и ще е невъзможно да го включим в следващата доставка — обясни Ескобиляс.
— Защо не ми върнете авторските права? В края на краищата, не сте ми платили нито грош за книгата и нямате намерение да се опитате да продадете дори един екземпляр.
— Не ще можем да направим това, приятелю мой — уточни Баридо. — Въпреки че не ви беше изплатен аванс, изданието представляваше значителна инвестиция за нас, а подписаният от вас договор е за двайсет години и автоматично се подновява при същите условия, в случай, че издателството реши да упражни законното си право. Разберете, че и ние също трябва да получим нещо. Не може всичко да бъде за автора.
Когато приключиха с изказванията, подканих тримата господа да се упътят към изхода или сами, или с помощта на ритници — по техен избор. Преди да им затръшна вратата под носа, Ескобиляс намери за добре да ми отправи един от своите заплашителни погледи.
— Ако не получим отговор до една седмица, свършено е с вас — изфъфли той.
— До една седмица вие и тоя тъпак, съдружникът ви, ще сте мъртви — спокойно отвърнах аз, без сам да зная защо изрекох тези думи.
Прекарах остатъка от предобеда, като зяпах стените, докато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ не ми напомниха, че наближава часът на срещата ми с дон Педро Видал.
Той ме очакваше на най-добрата маса в салона. Ръцете му разсеяно си играеха с чаша бяло вино, докато слушаше пианиста, който свиреше едно парче от Енрике Гранадос29 със сякаш кадифени пръсти. Щом ме видя, Видал се изправи и ми подаде ръка.
— Поздравления — казах аз.
Усмихна се невъзмутимо и ме изчака да седна, за да седне и той. Оставихме една минута да изтече в мълчание, като се криехме зад музиката и зад погледите на хората от добър сой, които поздравяваха Видал от разстояние или идваха до масата, за да му честитят успеха, който бе тема за разговор в целия град.
— Давид, нямаш представа колко съжалявам за това, което се случи — поде той.
— По-добре се радвайте, вместо да съжалявате.
— Мислиш ли, че това означава нещо за мен? Ласкателствата на шепа нещастници? Най-голямата ми радост щеше да е да видя как ти триумфираш.
— Жалко, че отново ви разочаровах, дон Педро.
Видал въздъхна.
— Давид, аз нямам вина, че се настроиха против теб. Вината си е твоя. Ти просто си го просеше. Вече не си малък и би трябвало да знаеш как стават тия работи.
— По-добре вие ми кажете.
Той зацъка с език, сякаш моята наивност го обиждаше.
— Какво очакваше? Не си един от тях. И никога няма да бъдеш. Не пожела да бъдеш — и си въобразяваш, че ще ти го простят? Затваряш се в грамадната си къща и мислиш, че можеш да оцелееш, без да се присъединиш към хора на послушниците и да наденеш тяхната униформа! Заблуждаваш се, Давид. Винаги си се заблуждавал. Правилата на играта не са такива. Ако искаш да играеш сам, стегни си куфарите и отиди някъде, където ще можеш да бъдеш господар на съдбата си, ако изобщо съществува такова място. Но ако останеш тук, по-добре си намери протекция, каквато и да е тя. Така стоят нещата. Просто и ясно.
— Това ли правите вие, дон Педро? Разчитате на протекция?
— На мен не ми е нужно, Давид. Нали аз им давам хляб да ядат. Това също никога не можа да го проумееш.
— Ще се учудите колко бързо се уча. Ала не берете грижа, тези рецензии нямат никакво значение. За добро или зло, утре никой няма да си спомня за тях — нито за моите, нито за вашите.
— Тогава какъв е проблемът?
— Оставете, не е важно.
— Да не би ония кучи синове? Баридо и крадецът на трупове?
— Забравете, дон Педро. Както сам казахте, вината си е моя и на никой друг.
Салонният управител се приближи с въпросителен поглед. Не бях прегледал менюто и нямах намерение да го правя.
— Обичайното — за двама — поръча дон Педро.
Управителят се отдалечи с почтителен поклон. Видал ме наблюдаваше, сякаш бях опасен звяр, затворен в клетка.
— Кристина не можа да дойде — рече той. — Донесох това, за да й напишеш посвещение.
Сложи на масата един екземпляр от „Стъпалата към небето“, опакован в пурпурна хартия с печата на книжарница „Семпере и синове“, и го побутна към мен. Не направих никакво движение, за да го взема. Видал бе пребледнял. След разгорещената си реч и отбранителния тон явно се готвеше да бие отбой. Сега ми е паднал на мушката, помислих си аз.