— Кажете ми най-сетне каквото имате да ми казвате, дон Педро. Няма да ви ухапя.
Видал пресуши чашата си на един дъх.
— Две са нещата, които исках да ти кажа. И двете няма да ти харесат.
— Почвам вече да свиквам с това.
— Едното е свързано с баща ти.
Усетих как злостната усмивка се стопи на устните ми.
— От години искам да ти го кажа, но все си мислех, че за теб няма никаква полза да го знаеш. Навярно ще си помислиш, че съм премълчал от малодушие, но ти се заклевам, заклевам се в каквото щеш, че…
— Какво? — прекъснах го аз.
Видал въздъхна.
— Нощта, в която баща ти умря…
— … в която го убиха — поправих го аз с леден тон.
— Беше грешка. Смъртта на баща ти беше грешка.
Погледнах го неразбиращо.
— Онези хора не преследваха него. Просто сбъркаха.
Спомних си погледите на тримата бандити в мъглата, миризмата на барут и кръвта на баща ми, която шуртеше черна изпод ръцете ми.
— Човекът, когото искаха да убият, бях аз — рече Видал едва чуто. — Един бивш съдружник на баща ми бе открил, че жена му и аз…
Затворих очи и чух как един мрачен смях заклокочи във вътрешностите ми. Баща ми бе умрял, надупчен с куршуми, заради фустогонството на великия Педро Видал.
— Кажи нещо, за Бога — замоли се Видал.
Отворих очи.
— Кое е второто нещо, което щяхте да ми казвате?
Никога не го бях виждал уплашен. Отиваше му.
— Помолих Кристина да се омъжи за мен.
Последва дълго мълчание.
— Тя се съгласи.
Видал сведе очи. Един от келнерите тъкмо се задаваше с ордьоврите. Постави ги на масата и ни пожела „Bon appetit“. Видал не смееше да ме погледне отново. Храната изстиваше в чиниите. След малко взех екземпляра от „Стъпалата към небето“ и си излязох.
Същия следобед, след като излязох от „Мезон Доре“, по едно време се усетих, че вървя по Ла Рамбла, носейки онази бройка от „Стъпалата към небето“. Когато наближих ъгъла, откъдето започваше улица „Кармен“, започнаха да ми треперят ръцете. Спрях пред витрината на бижутерския магазин „Багес“, като се преструвах, че разглеждам златни медальони във формата на феи и цветя, инкрустирани с рубини. Пищната барокова фасада на магазин „Ел Индио“ бе съвсем наблизо; съдейки по вида й, всеки би помислил, че това е огромен базар, пълен с неподозирани чудесии, а не просто магазин за тъкани и платове. Приближих се бавно и влязох във фоайето, което водеше към входа. Знаех, че тя не би могла да ме познае, че навярно и аз самият вече не бих я познал, но въпреки това постоях там почти пет минути, преди да се осмеля да вляза. Когато все пак го сторих, сърцето ми биеше до пръсване и чувствах, че дланите ми се потят.
Стените бяха покрити с рафтове, препълнени с големи топове всевъзможни платове; край масите продавачи, въоръжени с шивашки метри и специални ножици, вързани на коланите им, обслужваха дами от сой, ескортирани от своите прислужнички и шивачки, и им показваха луксозните тъкани така, сякаш ставаше дума за скъпоценни материали.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?
Въпросът дойде от един снажен мъж с писклив глас, навлечен с възтесен костюм от фланелен плат, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне и да осее магазина с летящи парцали. Човекът ме гледаше снизходително с отчасти принудена, отчасти враждебна усмивка.
— Не — промълвих аз.
Тогава я видях. Майка ми тъкмо слизаше от една стълба, държейки куп остатъци от платове. Беше облечена с бяла блуза и аз мигновено я познах. Фигурата й бе малко наедряла, а по лицето, позагубило очертанията си, се четяха онези леки поражения, които нанасят рутината и разочарованието. Продавачът, раздразнен, продължаваше да ми говори нещо, но аз вече почти не долавях гласа му. Виждах само нея, гледах я как се приближава и минава покрай мен. За миг ме погледна и виждайки, че я наблюдавам, ми се усмихна покорно, както човек се усмихва на клиент или на началник, и после продължи с работата си. Такава буца ми заседна в гърлото, че едва успях да отворя уста, за да накарам продавача да млъкне, и се забързах към изхода с насълзени очи. Когато се озовах навън, пресякох улицата и влязох в едно кафене. Седнах на една маса до прозореца, откъдето се виждаше вратата на „Ел Индио“, и зачаках.
Бе минал почти час и половина, когато продавачът, който ме бе заговорил, излезе и спусна решетката на входа. Малко след това започнаха да гасят осветлението и някои от продавачите, които работеха там, взеха да си тръгват. Станах и излязох на улицата. Някакъв хлапак на десетина години, застанал при съседния вход, ме наблюдаваше. Направих му знак да се приближи и когато дойде при мен, му показах една монета. Той се ухили от ухо до ухо и установих, че му липсват няколко зъба.