Отворих го.
Уважаеми господин Мартин,
Ще прекарам известно време в града и с най-голямо удоволствие бих се порадвал на Вашата компания и може би на възможността да подхвана отново темата за моето делово предложение. Ще Ви бъда много признателен, ако — стига да нямате друг ангажимент — вечеряте с мен следващия петък, 13-ти, този месец, в десет вечерта в една малка вила, която наех за престоя си в Барселона. Сградата се намира на ъгъла на улиците „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“, точно до входа на парка Гюел. Надявам се и вярвам, че ще имате възможност да дойдете.
Ваш приятел,
Андреас Корели
Пуснах бележката на пода и се повлякох към галерията. Там се проснах на канапето в уютния здрач. До тази среща оставаха седем дни. Усмихнах се сам на себе си. Не вярвах, че ще доживея дотогава. Затворих очи и се помъчих да заспя. Постоянното свистене в ушите ми сякаш бе станало по-силно от всякога. Стрели от бяла светлина пронизваха мозъка ми с всеки удар на сърцето ми.
Няма да можете дори да помислите за писане.
Отворих отново очи и огледах синкавия полумрак, който забулваше галерията. На масата до мен все още лежеше онзи стар албум с фотографии, който Кристина бе оставила. Не бях имал смелост да го изхвърля, нито дори да го докосна. Протегнах ръка към него и го отворих. Разлистих го, докато стигнах до снимката, която търсех. Измъкнах я и я разгледах. Кристина, още дете, вървеше по онзи кей, който се врязваше в морето, уловила за ръка някакъв непознат. Притиснах снимката до гърдите си и се оставих умората да ме завладее. Бавно и полека горчилката и яростта на този ден, на всички тези години, се стопиха и усетих как ме обгръща един топъл мрак, пълен с гласове и ръце, които ме очакваха. Пожелах да се изгубя в него така, както не бях желал нищо през целия си живот, ала нещо ме издърпа обратно и една пронизваща, ослепителна болка ме изтръгна от този приятен сън, който обещаваше да е безкраен.
Все още не — прошепна гласът, — все още не.
Знаех, че дните отминават, защото на моменти се събуждах и ми се струваше, че съзирам слънчевите лъчи, които минаваха през кепенците на прозорците. На няколко пъти като че ли чух хлопане по вратата и гласове, които викаха името ми, но скоро замлъкваха. Часове или дни по-късно станах и вдигнах ръце към лицето си, за да открия кръв по устните си. Не зная дали излязох на улицата или сънувах, че го правя, но без сам да зная как съм попаднал там, се озовах на Пасео дел Борн, крачейки към катедралата „Санта Мария дел Мар“. Улиците бяха пусти под блесналата като живак луна. Вдигнах поглед и ми се стори, че виждам призрака на една могъща черна буря, която разперваше крилете си над града. Ослепителна бяла светлина раздра небето и една изтъкана от дъждовни капки пелерина се сгромоляса като порой от стъклени кинжали. Миг преди първата капка да докосне земята, времето спря и стотици хиляди сълзи от светлина останаха увиснали във въздуха като прашинки. Знаех, че някой или нещо крачи зад гърба ми и чувствах дъха му в тила си — студен дъх, пропит със смрадта на гниеща плът и огън. Усетих как пръстите му, дълги и тънки, се плъзгат по кожата ми, но в този миг, прекосявайки неподвижно увисналия дъжд, се появи онова момиченце, живеещо само на снимката, която държах до гърдите си. То ме улови за ръката и ме издърпа оттам, заведе ме отново до къщата с кулата, далеч от онова ледено присъствие, което се промъкваше крадешком зад гърба ми. Когато се свестих, седемте дни бяха изминали.
Настъпваше утрото на 13 юли, петък.
23
Педро Видал и Кристина Сание се ожениха същия следобед. Сватбената церемония се състоя в пет часа в параклиса на манастира Педралбес и бе почетена само от малка част от клана Видал; най-видните членове на фамилията, в това число и бащата на младоженеца, многозначително си бяха спестили присъствието. Ако имаше злоезичници, щяха да кажат, че хрумването на изтърсака да сключи брак с дъщерята на шофьора е поляло със студен душ войнството на династията. Само че такива нямаше. Скрепили дискретен пакт за мълчание, светските хроникьори имаха други неща за вършене тоя следобед и ни една-едничка публикация не отрази церемонията. Никои не бе отишъл там, за да разкаже, че пред дверите на църквата се бе събрал цял букет от бивши любовници на дон Педро, плачещи безмълвно като дружество на повехнали вдовици, все още вкопчени в последната надежда. Никой не бе отишъл там, за да разкаже, че Кристина държеше китка бели рози в ръка и бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която се сливаше с кожата й и създаваше впечатлението, че булката пристъпва гола към олтара, без друго украшение освен бялото було, покриващо лицето й, и кехлибареното небе, захлупило върха на камбанарията с вихър от облаци.