— Добър вечер! — извиках аз.
Още преди ехото от гласа ми да заглъхне в коридора, повтарящият се звук, който пулсираше някъде в къщата, спря. Пълна тишина се спусна покрай мен и едно ледено течение помилва лицето ми.
— Господин Корели? Мартин е тук. Давид Мартин…
Тъй като не получих отговор, се осмелих да навляза в коридора, който водеше навътре. Стените бяха покрити с портретни фотографии в различни размери, поставени в рамка. От позите и облеклата на хората заключих, че повечето бяха снимани преди най-малко двайсет или трийсет години. Под всяка рамка имаше малка табелка с името на човека и годината, в която е била заснета фотографията. Разгледах внимателно тези лица, които ме наблюдаваха от едно друго време. Деца и старци, дами и господа. Това, което обединяваше всички, бе една сянка на тъга в погледа, един безмълвен зов. Всички се взираха в камерата със страстен копнеж, който чак смразяваше кръвта.
— Интересувате ли се от фотография, приятелю Мартин? — изрече един глас току до мен.
Извърнах се сепнат. Застанал до мен, Андреас Корели съзерцаваше снимките с печална усмивка. Бе изникнал, без да го видя или чуя, и когато ми се усмихна, усетих, че ме побиват тръпки.
— Мислех, че няма да дойдете.
— И аз така мислех.
— В такъв случай позволете ми да ви поканя на чаша вино, за да вдигнем тост за тези наши заблуждения.
Последвах го до голям хол с широки френски прозорци, които гледаха към града. Корели ми посочи едно кресло и се зае да напълни две чаши от стъклена гарафа, поставена на масата. Поднесе ми едната чаша и седна на отсрещното кресло.
Опитах виното. Беше превъзходно. Пресуших го почти на един дъх и скоро почувствах как нервите ми се отпускат от топлината, която плъзна по гърлото ми. Корели душеше своята чаша и ме наблюдаваше с ведра и дружелюбна усмивка.
— Имахте право — рекох аз.
— Да, обикновено имам право — отвърна той. — Това е навик, който рядко ми доставя удоволствие. Понякога си мисля, че малко неща биха ме зарадвали повече от това — да съм сигурен, че съм сгрешил.
— Тая работа лесно може да се оправи. Я попитайте мен! Аз винаги греша.
— Не, не грешите. Струва ми се, че виждате нещата почти толкова ясно, колкото и аз, но и на вас това съвсем не ви носи удовлетворение.
Докато го слушах, изведнъж ми хрумна, че в тоя миг едничкото, което би могло да ми донесе някакво удовлетворение, е да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Сякаш прочел мисълта ми, Корели се усмихна, оголвайки зъбите си, и кимна.
— Аз мога да ви помогна, приятелю мой.
Улових се, че отбягвам погледа му и вместо това се взирам в малката брошка със сребърния ангел на ревера му.
— Красива брошка — рекох аз, сочейки към нея.
— Семеен спомен — отвърна Корели.
Стори ми се, че вече сме разменили достатъчно банални любезности за цялата вечер.
— Господин Корели, защо съм тук?
Очите му припламнаха, на цвят досущ като виното, което бавно се поклащаше в чашата му.
— Много просто. Тук сте, защото най-сетне сте разбрали, че това е вашето място. Тук сте, защото преди една година ви отправих предложение. Предложение, което тогава не бяхте готов да приемете, ала не сте забравили. А пък аз съм тук, защото продължавам да мисля, че вие сте човекът, когото търся, и затова предпочетох да изчакам дванайсет месеца, преди да ви оставя и да потърся друг.
— Така и не уточнихте подробностите на това предложение — припомних му аз.
— Всъщност единственото, което ви съобщих, бяха подробностите.
— Сто хиляди франка, за да работя за вас цяла година, през която да напиша една книга.
— Именно. Мнозина биха помислили, че това е най-главното. Но не и вие.
— Казахте, че когато ми обясните какъв тип книга желаете да напиша за вас, бих го направил, дори и без да ми платите.