— Става дума за едно момиче, Изабела. Навярно е на седемнайсет години. Ама как й сече пипето! Често минава оттук и аз й заемам книги. Разправя, че иска да стане писателка.
— Тая история ми звучи познато — рекох аз.
— Та значи, преди седмица ми остави един от своите разкази — нищо работа, има-няма двайсет-трийсет странички, и ме помоли да си кажа мнението.
— Е, и?
Семпере сниши глас, сякаш споделяше някаква поверителна информация от предварително следствие.
— Майсторска работа. По-добра от деветдесет и девет процента от онова, което съм видял публикувано през последните двайсет години.
— Надявам се, че ме причислявате към останалия един процент, инак суетата ми сериозно ще пострада.
— Точно това се канех да ви кажа. Изабела ви обожава.
— Обожава ме? Мен?
— Да, сякаш сте Девата от Монсерат и Младенецът Иисус, взети заедно. Прочела е цялата поредица „Градът на прокълнатите“ десет пъти, а когато й дадох „Стъпалата към небето“, каза, че ако тя можела да напише такава книга, щяла да умре спокойна.
— Май надушвам някаква клопка.
— Знаех си, че ще се опитате да се измъкнете.
— Не се измъквам. Само че още не сте ми казали в какво се състои услугата.
— А вие как мислите?
Въздъхнах. Семпере цъкна с език.
— Казах ви, че няма да ви хареса.
— Помолете ме за нещо друго.
— Трябва само да поговорите с нея. Да я насърчите, да й дадете някой съвет… да я изслушате, да прочетете нещичко, което е написала, и да я напътите. Няма да ви струва Бог знае какво. Момичето има ум като бръснач. Страшно ще ви допадне, ще видите. Ще станете приятели. Би могла даже да работи като ваша помощничка.
— Нямам нужда от помощничка, още по-малко пък от непозната.
— Глупости. А и да речете, че е непозната — не е. Или поне тя така твърди. Казва, че ви познава отпреди години, но че вие сигурно не си я спомняте. Както изглежда, двоицата галфони, които са й се паднали за родители, са убедени, че литературата ще я осъди да тлее в пъкъла или да си остане стара мома, и сега се колебаят дали да я пратят в манастир или да я омъжат за някой кретен, който да й направи осем деца и да я погребе завинаги сред тенджери и тигани. Ако вие не направите нещо, за да я спасите, това ще е равносилно на убийство.
— Не драматизирайте, господин Семпере.
— Вижте, не бих ви молил за това, защото знам, че вас алтруизмът ви влече толкова, колкото народните танци, ама всеки път, щом я видя да влиза тук и да ме гледа с тия оченца, които преливат от ум и от ентусиазъм, и си помисля какво бъдеще я чака, просто ми се къса сърцето. Това, на което аз можех да я науча, вече съм й го показал. Момичето се учи бързо, Мартин. Напомня ми за вас, когато бяхте малчуган.
Въздъхнах.
— Как й е фамилията?
— Жисперт. Изабела Жисперт.
— Не я познавам. През живота си не съм чувал това име. Преметнала ви е.
Книжарят измърмори нещо под нос.
— Изабела каза, че ще речете тъкмо това.
— Талантлива, че и пророчица. И какво още ви каза?
— Че според нейните подозрения сте доста по-добър като писател, отколкото като човек.
— Същински ангел е тази Изабелита.
— Мога ли да й кажа, че ще се срещнете с нея? Без каквото и да е задължение от ваша страна?
Предадох се и кимнах. Семпере се усмихна победоносно и поиска да скрепи нашия пакт с прегръдка, но аз побягнах, преди старият книжар да е успял да изпълни мисията си — да ме накара да се почувствам добър човек.
— Няма да се разкайвате, Мартин — чух го да казва, докато излизах през вратата.
3
Когато се прибрах вкъщи, заварих инспектор Виктор Грандес да пуши невъзмутимо, седнал на стъпалата пред портала. Щом ме видя, се усмихна с онзи чар на известен и обичан актьор, сякаш беше стар приятел, отбил се да поднесе почитанията си. Седнах до него и той ми предложи отворената си табакера. Забелязах, че цигарите са марка „Житан“. Взех си една.
— А къде са Хензел и Гретел?
— Маркос и Кастело не можаха да дойдат. Получихме донос и те отидоха да приберат един стар познайник от Пуебло Секо33, който вероятно има нужда от известно убеждаване, за да му се опресни паметта.
— Клетникът!
— Ако им бях казал, че се каня да ви посетя, сигурно щяха да се присъединят към мен. Страшно им допаднахте.
— Истинска любов от пръв поглед, и аз го забелязах. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Да ви поканя ли на кафе горе?
— Не бих дръзнал да нахлувам в собственото ви пространство, господин Мартин. Всъщност исках само да ви съобщя лично новината, преди да сте я научили от другаде.