— Каква новина?
— Ескобиляс е починал в болницата днес в ранния следобед.
— Мили Боже! Не знаех — отвърнах аз.
Грандес сви рамене и продължи да пуши мълчаливо.
— Това се очакваше. Какво да се прави?
— Успяхте ли да изясните причините за пожара? — попитах.
Инспекторът ме изгледа продължително, сетне кимна.
— По всичко личи, че някой е залял с бензин господин Баридо и го е подпалил. Пламъците са се разпространили, когато той, обзет от паника, се е опитал да избяга от кабинета си. Съдружникът му и другият служител, които са му се притекли на помощ, са останали в огнения капан.
Преглътнах с мъка. Грандес се усмихна успокоително.
— Днес следобед адвокатът на издателите ми обясни, че предвид на личния характер на договора, който сте подписали с тях, след тяхната кончина последният се прекратява, въпреки че наследниците запазват правата над произведенията, публикувани до момента. Предполагам, че той ще ви съобщи това с писмо, но помислих, че ще ви бъде приятно да го узнаете предварително, ако трябва да вземете някакво решение относно предложението на онзи издател, когото споменахте.
— Благодаря.
— Няма защо.
Грандес допуши цигарата си и хвърли угарката на земята. Усмихна ми се вежливо и се изправи. Потупа ме по рамото и тръгна към улица „Принсеса“.
— Инспекторе? — извиках аз.
Той спря и се обърна.
— Нали не мислите, че…
Инспекторът ми се усмихна уморено.
— Пазете се, Мартин.
Легнах си рано и се събудих внезапно, мислейки, че вече е настъпил следващият ден, ала бързо се уверих, че часът е едва малко след полунощ.
Насън бях видял Баридо и Ескобиляс в плен на огъня. Пламъците лазеха по дрехите им, докато превзеха всеки сантиметър от телата им. Най-напред облеклото, после и кожата им взе да пада на ивици, а очите, изцъклени от паника, се пръснаха от огъня. Телата им се тресяха, раздрусвани от гърчове на агония и ужас, докато накрая рухнаха в отломките, а плътта се отдели от костите като разтопен восък и образува в нозете ми димяща локва. В нея видях отразено собственото си усмихнато лице, преди да духна кибритената клечка, която държах между пръстите си.
Станах, за да си налея чаша вода, и тъй като мислех, че вече съм изпуснал влака на съня, се качих в кабинета и измъкнах от чекмеджето на писалището книгата, която бях изнесъл от Гробището на забравените книги. Запалих настолната лампа и я наклоних така, че светлината й да пада директно върху томчето. Отворих го на първа страница и зачетох.
Lux Aeterna
Д. М.
На пръв поглед книгата предлагаше сбор от текстове и молитви с абсолютно неясен смисъл. Това всъщност бе оригинален ръкопис; състоеше се от неголям брой напечатани на машина страници, подвързани с кожа без излишни глезотии. Продължих да чета и не след дълго ми се стори, че откривам известен метод в последователността на събитията, песните и размишленията, които изпъстряха текста. Езикът имаше собствен ритъм и онова, което първоначално изглеждаше като пълна липса на замисъл или стил, малко по малко разкриваше една хипнотична мелодия, която бавно проникваше в читателя и го потапяше в едно състояние, намиращо се някъде по средата между дълбокия сън и забравата. Същото важеше и за съдържанието, чиято централна тема започна да се изяснява чак когато бях навлязъл доста навътре в първата част — или песен, — защото произведението като че ли бе построено в духа на старинните поеми, съчинени в епохи, в които времето само̀ е определяло своя ход. Тогава осъзнах, че тази „Lux Aeterna“ бе — по липса на друго определение — нещо като книга на мъртвите.
След първите трийсет-четирийсет страници, изпъстрени с витиевати фрази и загадъчни описания, човек навлизаше в детайлна и чудата главоблъсканица от все по-смущаващи молитви. В тях смъртта, обрисувана в стихове със съмнителна метрика ту като бял ангел с очи на влечуго, ту като сияйно дете, бе представена като единствено и вездесъщо божество, проявяващо се в природата, в копнежа и в крехкостта на битието.
Който и да бе този мистериозен Д. М., в неговите стихове смъртта се разгръщаше като ненаситна и вечна сила. Авторът си служеше с твърде заплетена смесица от препратки към различни митове за рая и ада, които тук бяха показани едностранчиво. Според Д. М. имаше само едно начало и един край, само един създател и разрушител, представящ се с различни имена, за да обърка хората и да подложи на изпитания тяхната слабост, един-единствен Бог, чието истинско лице бе разделено на две половини: едната — блага и милостива, а другата — жестока и демонична.