— Момиченцето, на което давах бакшиши — казах аз, макар че от онова момиченце у девойката, седнала срещу мен, бе останало малко или даже нищо.
Изабела кимна.
— Винаги съм се чудел какво ли си правила с всички тия монети.
— Купувах си книги от „Семпере и синове“.
— Де да бях знаел…
— Ако ви досаждам, веднага си тръгвам.
— Не ми досаждаш. Искаш ли да ти поръчам нещо?
Момичето поклати глава.
— Според господин Семпере имаш дарба.
Изабела сви рамене и ми отправи една скептична усмивка.
— Общоизвестно правило е, че колкото повече талант има даден човек, толкова повече се съмнява в него — рекох аз. — И обратното.
— В такъв случай аз трябва да съм направо гениална — отвърна Изабела.
— Добре дошла в клуба. Кажи ми, какво мога да направя за теб?
Тя въздъхна дълбоко.
— Господин Семпере ми каза, че навярно бихте могли да прочетете нещичко от онова, което съм написала, и да ми кажете мнението си, а също и да ми дадете някой съвет.
Няколко секунди я гледах в очите, без да отговоря. Тя издържа на погледа ми, без да мигне.
— Това ли е всичко?
— Не.
— Така си и мислех. Коя е втората точка?
Изабела се поколеба само за миг.
— Ако ви хареса прочетеното и решите, че имам способности, бих ви помолила да ми позволите да ви стана помощничка.
— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от помощничка?
— Мога да ви подреждам книжата, да печатам на машина, да поправям грешки и пропуски…
— Грешки и пропуски?
— Съвсем не исках да кажа, че допускате грешки…
— А какво искаше да кажеш?
— Нищо. Но четири очи винаги виждат по-добре от две. И освен това мога да се грижа за кореспонденцията ви, да изпълнявам поръчки, да ви помагам в събирането на материали. Пък и умея да готвя и мога…
— Молиш ме да те назнача като помощничка или като готвачка?
— Моля ви да ми дадете шанс.
Изабела сведе поглед. Не можах да сдържа усмивката си. Против волята си изпитвах симпатия към това любопитно същество.
— Ще направим следното. Донеси ми двайсет от най-сполучливите страници, които си написала, онези, които според теб показват най-доброто от твоите умения. Не ми носи нито страница повече, защото не възнамерявам да я прочета. Ще ги погледна на спокойствие и в зависимост от решението, което взема, ще си поговорим с теб.
Лицето й светна и за миг упоритото, напрегнато изражение, което го сковаваше, изчезна.
— Няма да се разкайвате — каза тя.
Сетне стана и ме погледна неспокойно.
— Добре ли ще е да ви ги донеса вкъщи?
— Остави ми ги в пощенската кутия. Това ли е всичко?
Кимна няколко пъти и взе да отстъпва назад с онези нейни ситни и нервни крачки. Когато бе на ръба да се обърне и да побегне, аз я повиках.
— Изабела?
Тя ме погледна загрижено с очи, забулени от внезапна тревога.
— Защо избра мен? — попитах. — Само не ми разправяй, че съм любимият ти автор, и не ми се подмазвай с ласкателства, както Семпере те е посъветвал, защото ако го направиш, това ще е нашият първи и последен разговор.
Изабела се поколеба за миг. После ме погледна прямо и отговори без излишна почтителност.
— Защото сте единственият писател, когото познавам.
Усмихна ми се смутено и си тръгна с бележника си, с неуверената си походка и със своята откровеност. Гледах след нея, докато зави на ъгъла на улица „Миралерс“ и се скри зад катедралата.
5
Когато се прибрах вкъщи едва след час, я заварих да ме чака пред вратата, държейки нещо, което явно бе обещаният разказ. Щом ме видя, стана и се насили да се усмихне.
— Нали ти казах да ми го пуснеш в пощенската кутия — рекох аз.
Изабела кимна и сви рамене.
— В знак на признателност ви донесох малко кафе от магазина на родителите ми. Колумбийско е, екстра качество. Кафето не влизаше в пощенската кутия и реших, че ще е по-добре да ви изчакам.
Такова извинение можеше да хрумне само на една съзряваща романистка. Въздъхнах и отворих вратата.
— Влизай!
Качих се по стълбите, а Изабела ме следваше, вървейки няколко стъпала по-назад като вярно кученце.
— Винаги ли закусвате толкова дълго? Не че е моя работа, естествено, ама понеже ви чаках тук почти четирийсет и пет минути, накрая взех да се тревожа — не дай Боже, рекох си, да се е задавил с нещо; веднъж и аз да срещна жив-живеничък писател, ама какъвто ми е късметът, викам си, нищо чудно да е глътнал някоя маслина накриво и ей го краят на моята литературна кариера — изстреля момичето на един дъх.