Никога не признах това на дон Педро, но веднага изтърчах в кухнята, взех газираната вода и кърпата и прекарах четвърт час, чистейки сакото на великия мъж. Кланът Видал хвърляше дълга сянка, и въпреки че дон Педро обичаше да си придава непринудено елегантния облик на бохем, целият му живот бе едно продължение на фамилната мрежа. Вила Елиус бе удобно разположена на пет минути път от голямото бащино имение, което се издигаше в горния участък на Авенида Пиърсън — една катедрална смесица от балюстради, парадни стълбища и мансарди, която съзерцаваше цяла Барселона отдалече така, както дете би разглеждало разхвърляните си играчки. Всеки божи ден една експедиция, съставена от двама слуги и готвачка от голямата къща, както бе известно бащиното жилище сред обкръжението на фамилията Видал, пристигаше във Вила Елиус, за да чисти, лъска, глади, готви и изобщо да глези моя заможен покровител в това удобно гнездо, спасявайки го от досадните тегоби на всекидневния живот. Дон Педро Видал се придвижваше из града с нов-новеничък автомобил „Испано-Суиса“11, управляван от фамилния шофьор Мануел Сание, и вероятно през целия си живот не се бе качвал на трамвай. Като достойна издънка на знатен род Видал не бе в състояние да долови онова мрачно и злокобно очарование, което излъчваха убогите пансиони на тогавашна Барселона.
— Хайде, изплюйте камъчето, дон Педро.
— Това място прилича на зандан — обяви най-сетне той. — Просто не зная как можеш да живееш тук.
— С моята заплата — едва-едва.
— Ако е необходимо, аз ще доплатя, колкото не ти достига, за да живееш някъде, където не вони на сяра или на пикня.
— И през ум да не ви минава.
Видал въздъхна.
— „Умря от гордост и невъобразима задуха“. Ето ти една безплатна епитафия.
В следващите няколко минути гостът ми бе зает да крачи из стаята, без да обели дума, като току се спираше, за да разгледа миниатюрния ми гардероб, да надникне през прозореца с кисела физиономия, да пипне зеленикавата боя, с която бяха покрити стените, и да почука лекичко с показалец голата електрическа крушка, висяща от тавана, сякаш искаше лично да се увери, че всичко това е от най-долно качество.
— Какво ви носи насам, дон Педро? Да не би да ви омръзна чистият въздух на Педралбес?
— Не идвам от къщи, а от редакцията.
— И по каква причина?
— Любопитно ми беше да видя къде живееш, пък и ти нося нещо.
Измъкна от сакото си един плик от бяла пергаментова хартия и ми го подаде.
— Пристигна днес в редакцията на твое име.
Взех плика и го разгледах. Беше запечатан с печат от червен восък, в който личеше рисунка на крилат силует. Силует на ангел. Като изключим това, на плика се виждаше само името ми, красиво изписано с алено мастило и изящен почерк.
— Кой го праща? — попитах заинтригуван.
Видал сви рамене.
— Някой почитател. Или пък почитателка. Нямам представа. Отвори го.
Отворих го внимателно и извадих сгънат лист хартия, на който със същия почерк бе написано следното:
Скъпи приятелю,
Позволявам си да Ви пиша, за да Ви предам възхищението си и моите поздравления за успеха, който пожънаха „Потайностите на Барселона“ през този сезон на страниците на „Ла вос де ла индустрия“. Като читател и поклонник на добрата литература, за мен бе голямо удоволствие да открия един нов глас, който прелива от дарба, младост и възможности. Ето защо моля да ми позволите, в знак на признателност за приятните часове, които прекарах в четене на Вашите разкази, да Ви поканя на един малък сюрприз, който, надявам се, ще Ви достави наслада — тази нощ в 12 ч, в „Ел Енсуеньо“ на Равал. Там ще Ви очакват.
С най-сърдечни чувства,
А. К.
Видал, който бе прочел писмото, надничайки през рамото ми, повдигна вежди заинтригуван.
— Интересно — промърмори той.
— Кое му е интересното? — попитах. — Що за място е това „Ел Енсуеньо“12?
Той измъкна една цигара от платинената си табакера.
— Доня Кармен не разрешава да се пуши в пансиона — предупредих го аз.
— И защо? Да не би димът да развали миризмата на клоака?
Видал запали цигарата и дръпна с онова двойно удоволствие, с което човек се наслаждава на всичко забранено.
— Познал ли си някоя жена, Давид?
— Естествено. Познавам цяла сюрия жени.
— Имам предвид в библейския смисъл.
— В църквата ли?
— Не, в леглото.
— О!
— Е?
Със сигурност не можех да се похваля с нещо, което би впечатлило човек като Видал. Моите юношески любовни похождения до тоя момент се отличаваха със скромност и забележителна, липса на оригиналност. Нищо в краткия ми каталог от пощипвания, ласки и целувки, откраднати в сумрака на някой вход или киносалон, не би могло да заслужи вниманието на този признат в цяла Барселона маестро, овладял изкуствата и науките на креватните игри.