Реших да започна от кътчето, в което бях пратил на заточение голяма част от вещите и принадлежностите, останали от предишните обитатели на дома. Измъкнах ключа от последната стая в коридора от кухненското чекмедже, където бе стоял години наред.
Не бях влизал там, откакто работниците от електрическата компания бяха прокарали кабелите в къщата. Когато пъхнах ключа в ключалката, усетих от дупката струя студен въздух, която облъхна пръстите ми, и установих, че Изабела имаше право; стаята наистина излъчваше странна миризма, която навяваше мисли за мъртви цветя и прясно изкопана пръст.
Отворих вратата и веднага закрих с ръка носа и устата си. Смрадта бе наистина силна. Пипнешком потърсих ключа на лампата, но голата електрическа крушка, която висеше от тавана, не се запали. Светлината, идваща откъм коридора, разкриваше очертанията на камарата кутии, книги и сандъци, които бях затворил на това място преди години. Разгледах всичко с погнуса. Стената в дъното бе изцяло закрита от голям гардероб от дъбово дърво. Коленичих пред една кутия, която съдържаше стари снимки, очила, часовници и други дребни лични вещи. Заех се да ровя из нея, без сам да зная точно какво търся. След малко изоставих това начинание с въздишка. Ако очаквах да открия някакви сведения, трябваше най-напред да си съставя план за действие. Тъкмо се канех да изляза от стаята, когато чух как вратата на гардероба започна полека да се отваря зад гърба ми. Струя леден и влажен въздух ме лъхна в тила. Обърнах се бавно. Вратата на гардероба се бе открехнала и аз можах да зърна вътре старите рокли и костюми, които висяха на закачалките си, проядени от времето, и се полюшваха като водорасли под вода. Студеното течение, което разнасяше онова зловоние, идваше тъкмо оттам. Станах и се приближих до гардероба, без да бързам. Разтворих вратите му широко и с две ръце разделих настрани дрехите, които висяха от закачалките. Дървото в дъното на мебела бе изгнило и бе започнало да се рони. Зад него забелязах нещо като гипсова стена, в която се бе отворила дупка, широка няколко сантиметра. Наведох се към нея, мъчейки се да видя какво има оттатък, но мракът бе почти непрогледен. Слабата виделина от коридора, която се процеждаше през дупката, едвам хвърляше нишка мъглява светлина от другата страна. Усещах само спарения въздух. Доближих око до отвърстието, опитвайки се да зърна нещичко от онова, което се намираше оттатък стената, но в този миг един черен паяк се подаде през дупката. Отстъпих рязко назад и паякът побърза да пропълзи във вътрешността на мебела и да се скрие в сенките. Затворих вратите на гардероба и излязох от стаята. Заключих я и прибрах ключа в първото чекмедже на скрина, поставен в коридора. Зловонието, което до момента бе стояло затворено в онова помещение, сега се бе разнесло из коридора като някаква отрова. Проклех часа, в който ми бе хрумнало да отворя тази врата, и излязох на улицата, надявайки се да забравя, па макар и само за няколко часа, мрака, стаен в самото сърце на тази къща.
Злополучните идеи никога не идват сами. За да отпразнувам, че съм открил нещо като камера обскура, скрита в моето жилище, отидох до „Семпере и синове“ с идеята да поканя книжаря на обед в „Мезон Доре“. Семпере старши тъкмо четеше едно прекрасно издание на „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Потоцки35 и хич не щеше и да чуе за моето предложение.
— Ако ми се прииска да гледам сноби и празноглавци, които си придават важност и се поздравяват взаимно, няма нужда да плащам за това, Мартин.
— Хайде, не бъдете такъв мърморко. Аз черпя.
Семпере поклати глава. Синът му, който бе чул разговора ни, ме гледаше колебливо от прага на задната стаичка.
— Ами ако взема с мен сина ви, какво ще стане? Ще спрете ли да ми говорите?
— Вие двамата си решавате как да си пилеете времето и парите. Аз оставам тук да си чета, че животът е кратък.
Семпере младши беше образец за плахост и скромност. Въпреки че се познавахме от деца, не помнех да съм провел с него повече от три-четири разговора, и то съвсем кратки. Доколкото ми бе известно, младият мъж нямаше никакъв порок или дребен недостатък. Знаех от първа ръка, че сред момичетата в махалата той минаваше за всепризнат хубавец и отлична партия. Не една госпожица се отбиваше в книжарницата под какъв да е предлог или висеше и въздишаше пред витрината. Ала синът на Семпере, ако изобщо си даваше сметка за това, никога не предприемаше действия, за да осребри тези полици от обожание и трепетни устни. С една десета от този капитал всеки друг на негово място би направил звездна кариера на развратник. Всеки друг, но не и Семпере младши, когото човек понякога се чудеше дали да не провъзгласи за светец.