Выбрать главу

— Както я е подкарал, тоя ще вземе да ми остане стар ерген — оплакваше се навремени баща му.

— Пробвахте ли да му пуснете някоя люта чушка в супата, за да стимулирате кръвообращението в ключовите части? — питах аз.

— А, смейте се, разбойник такъв, ама аз вече гоня седемдесетте, а все още нямам поне един внук за цяр.

В „Мезон доре“ ни посрещна същият салонен управител, когото си спомнях от последното си посещение, но този път без сервилната усмивка и гостоприемното държане. Когато му съобщих, че не съм направил резервация, кимна с презрителна гримаса и щракна с пръсти, за да повика едно момче, което без много церемонии ни отведе до онова, което явно беше най-лошата маса в салона, забутана в едно тъмно и шумно кътче точно до вратата към кухнята на заведението. През следващите двайсет и пет минути никой не се доближи до нашата маса, за да ни донесе меню или поне да ни сервира чаша вода. Персоналът минаваше покрай нас, като тряскаше вратата и напълно игнорираше присъствието ни и жестовете, с които се опитвахме да привлечем внимание.

— Дали няма да е по-добре да си тръгнем? — попита Семпере младши накрая. — На мен ми стига да хапна някой сандвич където и да е…

Още не бе успял да изрече докрай тези думи, когато ги видях. Господин и госпожа Видал крачеха към своята маса, ескортирани от салонния управител и двама келнери, които се скъсваха да им честитят. Седнаха и само след две минути започна да се точи почетното шествие — посетителите в салона един подир друг отиваха до масата на Видал, за да го поздравят. Той ги приемаше с божествено благоволение и после ги отпращаше набързо. Семпере младши, който бе съвсем наясно с тази ситуация, ме наблюдаваше.

— Мартин, добре ли сте? Защо да не си тръгнем?

Кимнах бавно. Станахме и се отправихме към изхода, заобикаляйки отдалече масата на Видал. Преди да напуснем ресторанта, минахме покрай салонния управител, който не ни удостои дори с поглед, а когато стигнахме изхода, зърнах в огледалото, окачено над рамката на вратата, как Видал се наведе към Кристина и я целуна по устните. Когато излязохме на улицата, Семпере младши ме погледна съкрушен.

— Съжалявам, Мартин.

— Не се тревожете. Несполучлив избор, нищо повече. Но ако нямате нищо против, не казвайте на баща си за тая работа…

— Нито дума — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма защо. Какво ще кажете, ако аз ви поканя на някое по-плебейско място? Има една гостилница на улица „Кармен“, където готвят толкова хубаво, че на човек направо може да му падне шапката.

Бях загубил апетит, но кимнах охотно.

— Да вървим.

Заведението беше близо до библиотеката и предлагаше домашни ястия на достъпни за жителите на квартала цени. Почти не хапнах от храната, която ухаеше несравнимо по-приятно от всичко, което бях подушвал в „Мезон доре“ през всичките години на съществуването му, но когато стигнахме до десертите, вече бях пресушил сам-самичък бутилка и половина червено вино и главата ми се маеше.

— Семпере, нека да ви попитам нещо. Какво имате против това, да подобрите човешката раса? Как да си обясни човек, че един млад и здрав гражданин, благословен от Всемогъщия с външност като вашата, не се е възползвал от най-отбраните представителки на нежния пол?

Синът на книжаря се разсмя.

— Какво ви кара да мислите, че не съм го направил?

Докоснах носа си с показалец и му намигнах. Семпере младши кимна.

— С риск да ме вземете за някой пуритан, приятно ми е да си мисля, че засега изчаквам.

— Какво чакате? Да почне да ви засича пищовът ли?

— Говорите като баща ми.

— Мъдрите люде мислят и говорят еднакво.

— Все си казвам, че трябва да има нещо повече от това, а? — рече той.

— Нещо повече?

Семпере кимна.

— Знам ли — рекох аз.

— О, да, мисля, че знаете.

— Е, нали виждате каква полза имам от това.

Понечих да си налея още една чаша, но Семпере ме спря.

— Бъдете разумен — тихо каза той.

— Виждате ли сега какъв сте пуритан?

— Всеки е такъв, какъвто е.

— Има си цяр и за тая работа. Какво ще кажете да отидем да помърсуваме някъде?

Синът на книжаря ме погледна със съжаление.