— Майко Божия — промърморих аз.
Пъхнах глава под крана и пуснах студената вода за няколко минути. После излязох в коридора и бавно се отправих към галерията. Ако банята беше неузнаваема, то галерията бе направо като от друг свят. Изабела бе измила прозорците и пода и бе подредила мебелите и креслата. Чиста и ясна светлина минаваше през стъклата, а миризмата на прах бе изчезнала. Закуската ми ме чакаше на масата пред канапето, върху което момичето бе постлало чиста кувертюра. Рафтовете, претъпкани с книги, като че ли бяха подредени наново, а витрините бяха възвърнали някогашната си прозрачност. Изабела тъкмо ми сервираше втора чаша кафе.
— Знам какво се опитваш да направиш и ти казвам, че няма да стане — рекох аз.
— Кое? Да ви поднеса чаша кафе?
Тя бе подредила книгите, разхвърляни на камари по масата и из всички ъгли на стаята. Бе опразнила етажерки, отрупани със списания в продължение на повече от десетилетие. Само за седем часа бе измела с един замах мрака и сенките, спотайвали се тук години наред, бе ги премахнала със своето усърдие и с присъствието си, и при все това още имаше време и желание да се усмихва.
— Повече ми харесваше, както си беше преди — казах аз.
— О, не се съмнявам, че ви е харесвало. На вас и на стоте хиляди хлебарки, които квартируваха тук и които прогоних с помощта на свеж въздух и амоняк.
— Амоняк ли? А пък аз се чудех каква е тази воня!
— Вонята, както я наричате, е миризма на чисто — възропта Изабела. — Можеше да проявите поне мъничко благодарност.
— Благодарен съм.
— Хич не си личи. Утре ще се кача в кабинета и…
— Това и през ум да не ти минава.
Изабела сви рамене, но погледът й бе все така изпълнен с решимост и аз разбрах, че след едно денонощие кабинетът в кулата ще бъде променен безвъзвратно.
— Впрочем, тая заран намерих един плик в антрето. Сигурно някой го е пъхнал под вратата снощи.
Изгледах я над ръба на чашата.
— Външната врата долу е заключена — казах аз.
— И аз си помислих същото. Да си призная, цялата работа ми се видя много странна, и въпреки че на плика беше написано вашето име…
— … ти взе, че го отвори.
— Боя се, че да. Без да искам.
— Изабела, да се отваря чужда кореспонденция не е признак за добри обноски. На някои места това даже се смята за престъпление, което се наказва със затвор.
— Ама и аз това й разправям на майка ми, която все ми отваря писмата, пък още си е на свобода.
— Къде е писмото?
Изабела измъкна един плик от джоба на престилката, която бе навлякла, и ми го подаде, като избягваше погледа ми. Пликът, чиито краища бяха назъбени, бе от дебела шуплеста хартия с цвят на слонова кост, със силуета на ангела върху печата от червен восък — в случая счупен — и с моето име, написано с ароматно карминено мастило. Отворих го и извадих един прегънат лист.
Уважаеми Давид,
Надявам се, че сте в добро здраве и сте успели да внесете определената Ви сума без затруднения. Ще Ви бъде ли удобно да се срещнем тази нощ в моето жилище, за да започнем да обсъждаме детайлите на нашия проект? Към десет часа ще бъде поднесена лека вечеря. Очаквам Ви.
Ваш приятел,
Андреас Корели
Сгънах листа и го прибрах отново в плика. Изабела ме наблюдаваше заинтригувана.
— Добри новини ли?
— Не ти влиза в работата.
— Кой е тоя господин Корели? Я какъв красив почерк има, не като вашия.
Изгледах я сурово.
— Е, ако ще ви бъда помощничка, нали трябва да знам с кои хора си имате вземане-даване? Че да им казвам да се разкарат, когато се налага.
Изсумтях.
— Това е един издател.
— Сигурно си го бива, че я вижте каква хартия и какви пликове използва. Каква книга пишете за него?
— Изобщо не те засяга.
— Как ще ви помагам, ако не споделяте върху какво работите? Не, по-добре не отговаряйте. Няма да кажа ни думица повече.
В продължение на цели десет секунди Изабела мълча като по чудо.
— Какво представлява тоя господин Корели?
Изгледах я хладно.
— Особен е.
— Краставите магарета… не, нищичко не казвам.
Гледайки тази девойка с благородно сърце, аз се почувствах още по-нещастен, ако това изобщо бе възможно, и осъзнах, че и за двама ни щеше да е по-добре да я отдалеча от себе си час по-скоро, дори с риск да я нараня.
— Защо ме гледате така?
— Тая вечер ще изляза, Изабела.
— Да ви оставя ли нещо за вечеря? Късно ли ще се приберете?
— Ще вечерям навън и не зная кога ще се върна, но независимо колко е часът, искам, когато се прибера, теб да те няма. Искам да си вземеш нещата и да си вървиш. Все ми е тая къде ще отидеш. Тук няма място за теб. Разбрано?