Той стана и направи знак на мълчаливия мажордом, който чакаше в края на градината.
— Една кола ще ви вземе и ще ви откара вкъщи. Двамата с вас ще се видим след две седмици.
— Тук ли?
— Където рече Бог — отвърна той, облизвайки устни, сякаш намираше тези думи за много забавна шега.
Мажордомът се приближи и ми направи знак да го последвам. Корели кимна и седна отново, а погледът му пак се зарея над града.
9
Колата — наричам я така по липса на по-подходяща дума — ме чакаше пред портите на голямата къща. Не беше какъв да е автомобил, а колекционерски модел. Навяваше мисълта за омагьосана каляска, за катедрала на колела, с хромирани части и извити линии — дело на чиста наука, — и увенчана с фигурката на сребърен ангел, който се мъдреше върху капака досущ като украса на носа на кораб. С други думи, това беше „Ролс-Ройс“. Мажордомът ми отвори вратата и се сбогува с поклон. Влязох в купето, което приличаше повече на хотелска стая, отколкото на кабина на моторно превозно средство. Веднага щом се настаних на седалката, колата потегли незабавно надолу по хълма.
— Знаете ли адреса? — попитах аз.
Шофьорът — тъмна фигура от другата страна на една стъклена преграда — кимна леко. Прекосихме Барселона в наркотичната тишина на тази метална каляска, която като че едва докосваше земята. Видях през прозорците улици и сгради да профучават покрай нас, сякаш бяха подводни скали. Вече минаваше полунощ, когато черният „Ролс-Ройс“ зави по улица „Комерсио“ и навлезе в Пасео дел Борн. Спряхме на ъгъла на улица „Фласадерс“ тъй като тя бе толкова тясна, че колата не можеше да мине по нея. Шофьорът слезе и ми отвори вратата с лек поклон. Слязох, а той затвори вратата, качи се отново в автомобила и потегли, без да каже нито дума. Гледах след него, докато тъмният силует се разтвори в булото на сенките. Запитах се какво всъщност съм направил и, предпочитайки да не намеря отговор, се запътих към къщи с чувството, че целият свят е затвор, от който не може да се избяга.
Когато влязох в жилището си, отидох направо в кабинета. Отворих прозорците в четирите посоки и оставих влажния и зноен бриз да нахлуе в стаята. На някои тераси в квартала се виждаха хора, които бяха полегнали върху дюшеци и чаршафи навън, мъчейки се да избягат от задушливата горещина и да поспят. В далечината трите големи комина на Паралело се издигаха подобно на погребални клади, пръскащи покров от бяла пепел, която се сипеше над Барселона като стъклен прах. По-наблизо статуята на Девата на Милосърдието, извисила се от купола на църквата, ми напомни ангела на онзи „Ролс-Ройс“, а също и другия, който Корели винаги носеше на ревера си. Имах чувството, че след много месеци мълчание градът отново ми говори и споделя с мен своите тайни.
Именно тогава я видях, сгушена на стъпалата пред една врата в онзи мизерен и тесен тунел между старите сгради, който наричаха Улицата на мухите. Изабела. Запитах се колко ли време е прекарала там, но после си казах, че не е моя работа. Тъкмо се канех да затворя прозореца и да седна на бюрото си, когато забелязах, че тя не е сама. Две фигури бавно се приближаваха към нея — може би даже прекалено бавно — откъм другия край на улицата. Поех дълбоко въздух, надявайки се фигурите да отминат по пътя си. Те обаче не го сториха. Единият силует зае позиция отсреща, като препречи изхода от уличката. Другият коленичи пред девойката и протегна ръка към нея. Тя помръдна. Миг по-късно двете фигури се нахвърлиха върху Изабела и аз я чух да вика.
Отне ми по-малко от минута да стигна до тях. Когато се озовах там, единият от двамата мъже здраво бе сграбчил Изабела за ръцете, а другият бе запретнал полата й. Лицето на момичето бе разкривено от ужас. Вторият тип, който с кикот се опитваше да проникне между бедрата й, бе опрял нож в гърлото й. Три струйки кръв бяха избликнали от разреза. Озърнах се наоколо. До стената имаше два сандъка с отпадъци и изоставена купчина павета и строителни материали. Грабнах оттам нещо, което се оказа метален лост, солиден и тежък, дълъг половин метър. Оня с ножа пръв забеляза присъствието ми. Пристъпих напред, размахвайки желязото. Погледът на мъжа светкавично се премести от инструмента към моите очи и аз видях как усмивката на устните му се стопи. Другият се извърна и ме видя да се приближавам към него, вдигнал лоста. Достатъчно бе да му направя знак с глава, за да пусне Изабела и да побърза да застане зад другаря си.
— Хайде, да се омитаме оттук — тихо рече той.
Другият не му обърна внимание. Гледаше ме втренчено с пламнали очи, стиснал ножа в ръце.
— Ти защо се бъркаш в чужди работи, кучи сине?