— Дъщеря ви казва, че държите под тезгяха двуцевка, с която сте се заканили да ми видите сметката — казах аз, разпервайки ръце като разпятие. — Ето ме, дойдох ви на крака.
— Кой сте вие, нахалник такъв?
— Аз съм нахалникът, който трябваше да приюти една девойка, защото мекушавият й баща не може да я държи изкъсо.
Гневът се отдръпна от лицето на бакалина и отстъпи място на тревожна и плаха усмивка.
— Господин Мартин? Не ви познах… Как е детето ми?
Въздъхнах.
— Детето е в моя дом, живо и здраво и хърка като мастиф, но с непокътната чест и добродетел.
Облекчен, бакалинът се прекръсти два пъти.
— Бог да ви поживи.
— Сърдечно благодаря, но междувременно ще ви помоля да ми направите услугата да си приберете щерката още днес, че инак ще ви сменя физиономията, с двуцевка или не.
— Двуцевка ли? — измънка бакалинът объркан.
Съпругата му, дребна женица с тревожен поглед, ни шпионираше иззад завесата, която скриваше задната стая на магазина. Нещо ми подсказваше, че няма да се стигне до стрелба. Дон Одон сумтеше и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да рухне в несвяст.
— И аз от всичко най-много искам да си прибера детето, господин Мартин, ама то не ще да седи тук — рече той унило.
Виждайки, че бакалинът съвсем не е такъв негодяй, какъвто го бе обрисувала Изабела, съжалих за острия си тон.
— Не сте ли я изгонили вие от дома си?
Дон Одон се ококори, смаян и наскърбен. Съпругата му пристъпи напред и го хвана за ръката.
— Имахме разправия. Казаха се неща, които не биваше да се казват — и от двете страни. Ама и щерката има един нрав — не е за приказка… Заплаши, че щяла да се махне оттук и никога повече да не я видим. Скъпата й майчица за малко да се гътне от сърцебиене. Тогава аз й повиших тон и заявих, че ще я пратя в манастир.
— Безпогрешен довод, когато човек спори със седемнайсетгодишна девойка — отбелязах аз.
— В момента това бе първото, което ми дойде на ум… — оправда се бакалинът. — Как, според вас, бих могъл да я пратя в манастир?
— Доколкото я познавам — само с помощта на цял полк от Цивилната гвардия36.
— Не зная какво ви е наговорила, господин Мартин, ама не й вярвайте. Може и да не сме изискани хора, но пък не сме и някакви чудовища. Аз вече съм се видял в чудо как да се справям с нея. Не съм човек, който може да накара каиша да заиграе, че да я вразумя с бой. А пък моята госпожа, дето я виждате тук, и на мравката път прави. Не знам откъде е извадило момичето тоя характер. Май ще да е от това пусто четене. Хубаво ни предупреждаваха монахините. И баща ми, мир на праха му, това викаше: в деня, в който позволят на жените да се научат да четат и да пишат, светът ще стане неуправляем.
— Голям мислител е бил господин баща ви, но това не решава нито вашия проблем, нито моя.
— Какво можем да направим? Изабела не ще да седи при нас, господин Мартин. Казва, че сме тъпоглави, че не я разбираме, че искаме да я погребем в бакалницата… Нима аз не искам да я разбера? От седемгодишна възраст насам все съм работил в тоя магазин, от тъмно до тъмно, и едничкото, което разбирам, е, че светът е гадно място, в което никой няма да се съобразява с една хлапачка, дето се рее в облаците — обясни бакалинът, като се облегна на една бъчва. — Най-много се боя, че ако я задължа да се върне, ще вземе действително да избяга и да попадне в ръцете на някой… Даже не ща да си го помисля.
— Това е самата истина — добави съпругата му, която говореше с едва забележим италиански акцент. — Повярвайте, това момиче ни разби сърцата, ама не бяга от къщи за пръв път. Метнала се е на майка ми, която имаше един неаполитански характер…
— О, la mamma — обади си дон Одон, ужасѐн само от спомена за своята тъща.
— Когато ни каза, че ще се настани във вашата къща за няколко дена, докато ви помага в работата ви, останахме по-спокойни — продължи майката на Изабела, — понеже знаем, че сте добър човек, пък и така момичето ни ще е наблизо, само на две пресечки оттук. Сигурни сме, че ще намерите начин да я убедите да се върне.