Запитах се какво ли им е наговорила Изабела за моя милост, за да ги убеди, че едва ли не умея да ходя по водата.
— Ето на, снощи на един хвърлей оттук потрошили двама надничари, които тъкмо се прибирали вкъщи. Представете си само! Изглежда, че са ги налагали с някакво желязо и са ги пребили като кучета. Казват, че не се знае дали единият ще оживее, а другият сигурно ще остане сакат за цял живот — рече майката. — В какъв свят живеем?
Дон Одон ме гледаше угрижен.
— Ако дойда да я прибера, ще вземе пак да се махне от къщи. И тоя път не знам дали ще попадне на някого като вас. Вярно, не е хубаво едно младо момиче да се настани в къщата на неженен господин, но за вас поне знаем, че сте почтен и ще можете да се грижите за нея.
Бакалинът сякаш бе на ръба да се разплаче. Щеше да е за предпочитане да бе грабнал двуцевката. Все пак винаги имаше шанс отнякъде да изникне някой неаполитански братовчед, за да защити честта на девойката с едрокалибрена пушка в ръка. Porca miseria.
— Имам ли вашата дума, че ще се грижите за нея и ще я пазите, докато й дойде акълът и се върне вкъщи?
— Имате думата ми — изсумтях аз.
Прибрах се, натоварен с гозби и деликатеси, които взех по настояване на дон Одон и съпругата му за сметка на заведението. Обещах им, че ще се грижа за Изабела в продължение на няколко дена, докато се вразуми и разбере, че мястото й е при семейството й. Бакалите даже настояваха да ми платят за нейната издръжка — крайност, която отклоних. Моят план бе за по-малко от седмица Изабела да се върне да спи в собствения си дом, та дори ако за тази цел трябваше да поддържам измислицата, че денем тя е моя асистентка. И по-яки крепости са падали, казвах си аз.
Когато се прибрах вкъщи, я заварих седнала на кухненската маса. Беше измила всички чинии от снощи, беше сварила кафе и се бе облякла и сресала досущ като някоя светица от религиозна картичка. Изабела, която съвсем не бе вчерашна, прекрасно знаеше откъде идвам и ми се усмихна хрисимо, въоръжена с поглед на изоставено паленце. Оставих торбите с вкусотиите на дон Одон на мивката и я изгледах.
— Баща ми не ви ли гръмна с двуцевката?
— Бяха му свършили мунициите и вместо това реши да ме замери с всички тия буркани с мармалади и парчета сирене „Манчего“37.
Изабела стисна устни и направи тъжна физиономия.
— Значи са те кръстили Изабела на баба ти, а?
— La mamma — потвърди тя. — В нейната махала й викаха Везувия.
— Хич не се съмнявам.
— Казват, че приличам малко на нея. По отношение на ината.
Не беше нужно някой съдия да се произнесе по този въпрос, помислих си аз.
— Твоите родители са добри хора, Изабела. Те също те разбират толкова, колкото ти разбираш тях.
Момичето не отвърна нищо. Наля ми чаша кафе и зачака присъдата. Имаше два варианта: да я изхвърля на улицата, с което да докарам сърдечен разрив на двамата бакали, или да се въоръжа със смелост и търпение през следващите два-три дена. Предполагах, че ако в продължение на четирийсет и осем часа се покажа откъм най-циничната си и хаплива страна, това ще е достатъчно, за да сломи желязната решимост на една хлапачка и да я накара да се върне с подвита опашка при полите на майка си, молейки за прошка и приютяване на пълен пансион.
— За момента можеш да останеш тук…
— Благодаря!
— Не бързай толкова. Можеш да останеш при две условия: първо, ще се отбиваш всеки ден за малко в магазина, за да поздравиш родителите си и да им кажеш, че си добре. Второ, ще ме слушаш и ще спазваш правилата на тази къща.
Това звучеше патриархално, но твърде малодушно. Запазих суровото си изражение и реших да заговоря малко по-строго.
— Какви са правилата на тази къща? — полюбопитства Изабела.
— Правилата ги определям аз — така, както ми щукне.
— Звучи справедливо.
— В такъв случай няма какво повече да говорим.
Изабела заобиколи масата и ме прегърна с благодарност. Почувствах топлината и стегнатите форми на нейното седемнайсетгодишно тяло, притиснато до моето. Отстраних я внимателно и я настаних на разстояние най-малко един метър от мен.
— Първото правило е, че тук не сме като в „Малки жени“38 и не се прегръщаме, нито пък циврим при всеки удобен случай.
— Както кажете.
— Да, както аз кажа; върху този девиз ще построим нашето съжителство.
Изабела се разсмя и припна към коридора.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Да почистя и подредя кабинета ви. Нали не смятате да го оставите в тоя вид?