Качих се в кабинета си, който след нашествието на Изабела ухаеше на свежи цветя и напомняше каюта на луксозен крайцер. Книгите бяха подредени до една, прахът — избърсан и изобщо всичко светеше от чистота и бе неузнаваемо. Старата пишеща машина „Ъндъруд“ изглеждаше като скулптура, а буквите на клавишите й отново се четяха съвършено ясно. На писалището почиваше куп спретнато подредени листа, съдържащи резюметата на различни учебници по религия и катехизиси, а до тях бе кореспонденцията от деня. Две пури, оставени в кафена чинийка, пръскаха изящен аромат. „Маканудо“, една от карибските прелести, които бащата на Изабела си набавяше тайно благодарение на една връзка в държавната тютюнева индустрия. Взех едната пура и я запалих. Наситеният й вкус загатваше, че в топлия й дъх се криеха всички ухания и отрови, които човек би могъл да пожелае, за да умре в мир. Седнах на бюрото си и прегледах получените през деня писма. Отминах с пренебрежение всички освен едно, написано върху пергаментова хартия с цвят на охра и с онзи почерк, който бих разпознал, където и да се намирах. Известието на моя нов издател и меценат, Андреас Корели, ме канеше в неделя следобед горе на кулата на новата въжена линия, която пресичаше пристанището на Барселона.
Кулата Сан Себастиан се издигаше на сто метра височина като хаотична грамада от кабели и стомана, която предизвикваше световъртеж само с вида си. Въжената линия бе тържествено открита същата тази година по случай Световното изложение, което бе обърнало всичко с краката нагоре и осеяло Барселона с какви ли не чудесии. Линията прекосяваше доковете на пристанището от онази първа кула до една огромна централна наблюдателница, напомняща Айфеловата кула, която служеше за меридиан. Оттам потегляха кабините, увиснали в празното пространство, за да изминат втората част от маршрута към възвишението Монжуик, където се намираше самото сърце на изложението. Чудото на техниката обещаваше гледки от града, които дотогава бяха достъпни само за дирижаблите, за птиците с широк размах на крилете и за зърната на градушката. Лично аз бях на мнение, че човекът и чайката не са били сътворени, за да споделят едно и също въздушно пространство, и веднага щом стъпих в асансьора, който се изкачваше към кулата, усетих, че стомахът ми се сви на топка. Изкачването ми се видя безкрайно, а тракането на тенекиената капсула сякаш бе предназначено да предизвиква гадене.
Заварих Корели да се взира през един от прозорците с изглед към доковете и целия град, зареял поглед към акварелните видения на платна и мачти, които се плъзгаха по водата. Носеше бял копринен костюм и въртеше между пръстите си бучка захар, която след миг изгълта лакомо като вълк. Покашлях се и моят тартор се обърна с доволна усмивка.
— Приказна гледка, не мислите ли? — попита Корели.
Кимнах, пребледнял като платно.
— Вълнуват ли ви висините?
— Аз съм земна твар — отвърнах, придържайки се на разумно разстояние от прозореца.
— Позволих си да купя билети за отиване и връщане — осведоми ме той.
— Много мило от ваша страна.
Последвах го до мостчето, водещо към кабинките, които потегляха от кулата и се движеха, както ми се стори, безобразно дълго време, увиснали в празното пространство на почти сто метра височина.
— Как прекарахте седмицата, Мартин?
— В четене.
Той ми хвърли бегъл поглед.
— Съдейки по отегченото ви изражение, надали сте се посветили на дон Александър Дюма.
— По-скоро на една колекция от овехтели академици и тяхната циментна проза.
— Ах, тия интелектуалци. А вие искахте да се договоря с някого от тях. Защо става така, че колкото по-малко има да каже човек, толкова по-помпозно и педантично се изразява? — попита Корели. — Дали го прави, за да заблуди другите, или пък самия себе си?
— Вероятно и по двете причини.
Тарторът ми връчи билетите и ми направи знак да мина напред. Подадох ги на служителя, който държеше отворена вратичката на кабината. Влязох вътре без капка въодушевление. Реших да седя в центъра, колкото се може по-далече от прозорците. Корели се усмихваше като захласнато дете.