— Мислех, че сме професионалисти и не можем да извършим греха да вярваме в каквото и да е.
Корели се ухили, показвайки зъбите си.
— Само грешникът може да бъде обърнат във вярата; светецът — никога.
13
Дните ми минаваха в четене и кавги. Години наред бях свикнал да живея сам и в онова състояние на методична и недооценена анархия, присъщо на ергените, ето защо продължителното присъствие на жена в къщата, макар и тя да бе просто една опърничава хлапачка с непостоянен характер, започна да подрива моите привички по ненатрапчив, но системен начин. Аз вярвах в контролирания хаос; Изабела не. Аз вярвах, че предметите сами намират подходящото си място в безпорядъка на едно жилище; Изабела не. Аз вярвах в самотата и тишината; Изабела не. Само след два дена установих, че не съм в състояние да открия каквото и да е в собствения си дом. Ако търсех нож за отваряне на писма, чаша или чифт обувки, трябваше да питам Изабела къде я е подтикнало провидението да ги скрие.
— Аз не крия нищо. Просто поставям вещите на мястото им, а това е нещо съвсем различно.
И ден не минаваше, в който да не изпитам желание да я удуша поне пет-шест пъти. Щом се оттеглех в кабинета си в търсене на мир и отдих, за да помисля необезпокоявано, Изабела довтасваше засмяна след няколко минути, като ми носеше чаша чай или пасти. Сетне почваше да снове из кабинета, надничаше през прозореца, залавяше се да подрежда нещата, които държах на бюрото си, и да ме разпитва какво правя там горе, толкова мълчалив и загадъчен. Открих, че седемнайсетгодишните момичета притежават толкова мощна способност за дърдорене, че мозъкът им ги подтиква да я упражняват на всеки двайсет секунди. На третия ден реших, че трябва да й намеря приятел, по възможност глух.
— Изабела, как може такова привлекателно момиче като теб да няма ухажори?
— Кой казва, че нямам?
— Няма ли някое момче, което да ти харесва?
— Момчетата на моята възраст са скучни. Не знаят какво да кажат и половината от тях изглеждат отчайващо тъпи.
Канех се да й кажа, че с напредването на годините не се подобряват, но не исках да й отнемам илюзиите.
— Е, на колко години предпочиташ да са?
— Ами възрастни. Като вас.
— Аз възрастен ли ти изглеждам?
— Добре де, не сте вече някой хлапак с жълто около устата.
Предпочетох да мисля, че тя ме взима на подбив, вместо да приема този подъл удар по суетата ми. Реших да отговоря с капка сарказъм.
— Добрата новина е, че на младите момичета им харесват възрастни мъже, а лошата — че на възрастните мъже, особено ако са грохнали и съвсем оглупели, им харесват младички момичета.
— Знам, знам. Да не мислите, че съм вчерашна.
Изабела ме гледаше и явно кроеше нещо, защото се усмихваше дяволито. Почна се, помислих си аз.
— А вие също ли харесвате младичките?
Отговорът, беше на езика ми още преди тя да формулира въпроса си. Възприех авторитетен и невъзмутим тон, сякаш бях някой професор по география.
— Харесваха ми, когато бях на твоите години. По принцип харесвам момичета на моята възраст.
— На вашата възраст вече не са момичета, а госпожици или, ако трябва да бъда съвсем точна, госпожи.
— Край на дебата. Нямаш ли работа на долния етаж?
— Не.
— В такъв случай сядай да пишеш. Не те държа в дома си, за да миеш чинии и да ми криеш вещите. Държа те тук, защото ми каза, че искаш да се научиш да пишеш, и че не познаваш друг идиот, който може да ти помогне в това.