— Не е нужно да ми се сопвате така. Работата е там, че нямам вдъхновение.
— Вдъхновението идва, когато човек залепи лакти на масата и задник на стола и започне да се труди с пот на чело. Избери си някоя тема, някоя идея, и си напъни мозъка, докато те заболи. Това се нарича вдъхновение.
— Тема вече си имам.
— Алилуя!
— Смятам да пиша за вас.
Последва продължително мълчание, изпълнено с напрегнати погледи, мълчание на опоненти, които се гледат над шахматна дъска.
— Защо?
— Защото ми изглеждате интересен. И странен.
— И възрастен.
— И докачлив. Почти като момче на моята възраст.
Усетих, че против волята си съм започнал да свиквам с компанията на Изабела, с хапливите й забележки и със светлината, която бе донесла в този дом. Ако нещата продължаваха в същия дух, най-лошите ми страхове щяха да се сбъднат и накрая щяхме да станем приятели.
— Ами вие? Имате ли си вече тема, след като се ровихте толкова време в тия скучни книги?
Реших, че колкото по-малко споделям с Изабела за моята поръчка, толкова по-добре ще бъде.
— Все още съм във фазата на проучване.
— Проучване ли? Как става тая работа?
— В общи линии човек прочита хиляди страници, за да научи необходимото и да стигне до същината на дадена тема, до нейната емоционална правдивост, а после забравя всичко научено, за да започне от нулата.
Изабела въздъхна.
— Какво значи емоционална правдивост?
— Това е искреността, която се крие в художествената измислица.
— Значи ли това, че трябва да си честен и добър човек, за да пишеш художествена литература?
— Не. Трябва да имаш умения. Емоционалната правдивост не е нравствено качество, тя е просто техника.
— Говорите като някой учен — протестира Изабела.
— Литературата, или поне добрата литература, е наука с характер на изкуство. Също като архитектурата или музиката.
— Аз пък си мислех, че тя е нещо, което просто изниква от твореца, ей така, от само себе си.
— Единственото, което изниква ей така, от само себе си, са космите и брадавиците.
Изабела прие тези откровения със слаб ентусиазъм.
— Казвате всичко това, за да се обезсърча и да си ида вкъщи.
— Де тоя късмет…
— Вие сте най-лошият учител на света!
— Ученикът създава учителя, а не обратното.
— С вас не може да се спори, защото знаете всички трикове на реториката. Не е справедливо!
— Нищо не е справедливо на тоя свят. Най-многото, на което можем да се надяваме, е поне да е логично. Справедливостта е рядка болест в един свят, който иначе пращи от здраве.
— Амин. Значи това се случва, когато човек стане възрастен? Престава да вярва в нещата, също като вас?
— Не. Докато остаряват, повечето хора продължават да вярват в какво ли не, най-често във все по-големи дивотии. Аз вървя против общоприетото, защото обичам да правя напук.
— Не думайте! Аз пък, когато порасна, ще продължа да вярвам в нещата — закани се Изабела.
— Пожелавам ти късмет.
— И освен това вярвам във вас.
Не сведе очи, когато я погледнах.
— Защото не ме познаваш.
— Така си мислите вие. Не сте толкова загадъчен, колкото си въобразявате.
— Не претендирам да съм загадъчен.
— Това беше просто вежлив заместител на думата антипатичен. И аз поназнайвам някои реторични трикове.
— Това не е реторика, а ирония, което е нещо съвсем различно.
— Винаги ли трябва да печелите всеки спор?
— Когато ме улесняват толкова — да.
— А този човек, вашият тартор…
— Корели?
— Да, същият. Той улеснява ли ви?
— Не. Корели владее хватките на реториката по-добре от мен.
— Така си и мислех. Имате ли му доверие?
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Не зная. Е, имате ли му доверие?
— Че защо да му нямам?
Изабела сви рамене.
— Какво точно ви е възложил той? Няма ли да ми кажете?
— Вече ти казах. Иска да напиша една книга за неговото издателство.
— Роман ли?
— Не съвсем. По-скоро приказка, легенда.
— Книга за деца ли?
— Нещо такова.
— И ще го направите ли?
— Той плаща много добре.
Изабела се начумери.
— Затова ли пишете вие? Понеже ви плащат добре?
— Понякога.
— А тоя път?
— Тоя път ще напиша въпросната книга, понеже трябва да го направя.
— Да не би да имате някакъв дълг към него?
— Да, навярно би могло да се каже така.