— Що за глупост! Ами че тук има работа за десетима! Елате де, вижте сам. Погледнете какво намерих.
Поколебах се.
— Хайде, по-смело.
Влязох в стаята и коленичих до Изабела. Тя бе разделила вещите и кутиите на групи според вида им: книги, играчки, снимки, дрехи, обувки, очила. Огледах всички тези предмети с опасение. Изабела изглеждаше очарована, сякаш бе открила мините на цар Соломон.
— Ваше ли е всичко това?
Поклатих глава.
— Останало е от предишния собственик.
— Познавахте ли го?
— Не. Когато се нанесох, тия вещи вече бяха стояли тук с години.
Изабела държеше един пакет с писма и ми го показа, сякаш ставаше дума за веществено доказателство.
— Мисля, че открих как се е казвал.
— Не думай!
Тя се усмихна, очевидно горда с детективските си постижения.
— Марласка — заяви тя. — Казвал се е Диего Марласка. Не намирате ли, че е любопитно?
— Кое?
— Това, че инициалите му са същите като вашите: Д. М.
— Най-обикновено съвпадение. Десетки хиляди души в този град имат същите инициали.
Изабела ми намигна. Цялата работа страшно я забавляваше.
— Вижте какво намерих.
Бе изровила една тенекиена кутия, пълна със стари фотографии. Това бяха образи от друго време, стари пощенски картички от някогашна Барселона, снимки на павилионите в парка Сиудадела, съборени след Световното изложение от 1888 г., снимки на големи порутени къщи и на булеварди с хора, издокарани според тържествената мода на онази епоха, с дилижанси и спомени, които имаха цвета на моето детство. Лица и унесени погледи ме съзерцаваха от дистанцията на изминалите трийсет години. На няколко от фотографиите като че ли разпознах лицето на една актриса, която се радваше на популярност в моите момчешки години и която отдавна бе забравена. Изабела ме наблюдаваше мълчаливо.
— Знаете ли коя е? — попита тя накрая.
— Струва ми се, че се казваше Ирене Сабино, ако не греша. Беше доста известна актриса, играеше в театрите на Паралело. Това беше преди много време, тогава ти още не си била родена.
— А я вижте това!
Изабела ми подаде снимка, на която се виждаше Ирене Сабино, облегната на един прозорец, в който без никакво затруднение разпознах прозореца на кабинета в кулата на моя дом.
— Интересно, нали? — попита Изабела. — Мислите ли, че е живяла тук?
Свих рамене.
— Може би е била любовница на тоя Диего Марласка…
— Във всеки случай не мисля, че това е наша работа.
— Ех, колко сте скучен понякога.
Тя се зае да прибира фотографиите в кутията. Докато правеше това, една от тях се изплъзна от ръцете й и падна в краката ми. Взех снимката и я разгледах. На нея Ирене Сабино, издокарана с ослепителна черна рокля, позираше с група празнично облечени хора в едно място, което, както ми се стори, бе големият салон на Конния клуб. Това бе обикновена снимка на светска сбирка, която изобщо не би привлякла вниманието ми, ако не бях видял на втори план, почти размазан, един господин с бели коси, застанал в горната част на стълбището. Андреас Корели.
— Изведнъж пребледняхте — рече Изабела.
Взе снимката от ръцете ми и я разгледа, без да каже нищо. Аз станах и направих знак на момичето да напусне стаята.
— Не искам повече да влизаш тук — казах аз безсилно.
— Защо?
Изчаках Изабела да излезе и затворих вратата. Тя ме гледаше, сякаш не бях съвсем с всичкия си.
— Утре ще повикаш сестрите от Ордена на милосърдието и ще им кажеш да дойдат да вземат всичко това. Нека да отнесат всичко, а онова, което не им трябва, просто да го изхвърлят.
— Но…
— Без спорове.
Не исках да срещам погледа й и поех към стълбата, която водеше нагоре към кабинета. Изабела ме наблюдаваше от коридора.
— Кой е този мъж, господин Мартин?
— Никой — измънках аз. — Никой.
16
Качих се в кабинета. Нощта се бе спуснала, но по небето не се виждаха нито луна, нито звезди. Отворих прозорците широко и се надвесих навън да погледам града в мрачината. Едва подухваше слаб бриз и потта щипеше кожата ми. Седнах на перваза, запалих втората пура, която Изабела бе оставила на бюрото ми преди няколко дена, и зачаках да ме лъхне прохладен ветрец или да ме осени някоя идея, малко по-приемлива от всички онези клишета, с които трябваше да пристъпя към поръчката на тартора. Тогава чух шума от кепенците на Изабелината спалня, които се отвориха на долния етаж. Един правоъгълник от светлина падна във вътрешния двор и аз видях как нейният силует се очерта в него. Изабела се приближи до прозореца и погледна към сенките, без да ме забележи. Наблюдавах я как се съблече бавно. Видях я да отива до огледалото на гардероба и да разглежда тялото си; погали корема си с върха на пръстите, сетне ги плъзна по белезите, които сама си бе направила от вътрешната страна на ръцете и бедрата. Дълго се съзерцава, облечена само в един съкрушен поглед, а после изгаси лампата.