Върнах се при бюрото и седнах пред купчината бележки и записки, които бях насъбрал за книгата на моя тартор. Прегледах тези кратки анотации за истории, пълни с мистични откровения и пророци, които след огромни изпитания се завръщаха с осенилата ги истина, истории за месии, изоставени като невръстни младенци пред портите на скромни и чисти по сърце семейства, преследвани от безбожни и злосторни империи. Истории за райски селения, обещани в едно друго измерение на онези, които приемат участта си и правилата на играта със спортен дух, и за бездейни и антропоморфни божества без по-добро занимание от това, да бдят телепатично над съвестта на милиони крехки примати, научили се да мислят тъкмо навреме, за да установят, че са оставени на произвола на съдбата си в едно отдалечено кътче на вселената — създания, подтиквани от суетата или отчаянието си да вярват непоклатимо, че небето или адът проявяват особен интерес към техните банални и дребни прегрешенийца.
Запитах се дали тарторът е видял у мен именно това — един продажен ум, готов без угризения да скалъпи наркотичен разказ, способен да приспива дечицата или да убеди някой обезнадежден нещастник да убие ближния си в замяна на вечната признателност на войнствени божества. Преди няколко дена бях получил поредното писмо, в което тарторът ме канеше да се видим, за да обсъдим как напредва работата ми. Изморен от собствените си скрупули, аз си казах, че до срещата ни оставаха едва двайсет и четири часа и както я бях подкарал, щях да се явя с празни ръце и глава, пълна със съмнения и подозрения. Като не виждах друг избор, направих онова, което бях правил години наред в подобни ситуации. Пъхнах един лист в пишещата машина и, поставил ръце на клавиатурата като пианист в очакване на такта, започнах да напрягам мозъка си, за да видя какво ще излезе от това.
17
— Интересно — отсъди тарторът, когато дочете десетата и последна страница. — Странно, но интересно.
Бяхме седнали на една пейка в златистия здрач под навеса на парка Сиудадела. Сводът от прозрачни пластини пропускаше светлината, превръщайки я в златен прах, а буйната растителност ваеше сенките и светлините на този причудлив лъчист сумрак, който ни заобикаляше. Запалих цигара и се загледах в дима, който се издигаше между пръстите ми, образувайки синкави спирали.
— От вашата уста прилагателното „странно“ звучи обезпокоително — отбелязах аз.
— Имах предвид „странно“ като противоположното на „тривиално“ — уточни Корели.
— Но?
— Няма никакво „но“, приятелю Мартин. Мисля, че сте открили един интересен път, който предлага много възможности.
Когато кажат на един романист, че някои от страниците му са интересни и крият възможности, за него това е знак, че нещата не вървят добре. Корели като че ли прочете моето безпокойство.
— Преобърнали сте основния въпрос. Вместо да се насочите към митологичните препратки, сте започнали от най-прозаичните източници. Мога ли да попитам откъде измъкнахте идеята за този месия, който е войнствен, вместо да е миролюбив?
— Вие споменахте биологията.
— Всичко, което е необходимо да знаем, е написано във великата книга на природата. Стига само да имаме смелост, ясен ум и непоколебим дух, за да го прочетем — съгласи се Корели.
— Една от книгите, в които търсех справки, изясняваше, че при човека мъжкият индивид достига връхната точка в своята способност за възпроизводство на седемнайсетгодишна възраст. Жената достига този разцвет по-късно и го запазва, и по някакъв начин действа като арбитър, който подбира кои гени да възпроизведе и кои — да отхвърли. Мъжът, напротив, просто се предлага и се изразходва много по-бързо. Възрастта, в която достига максималната си репродуктивна мощ, съвпада с възрастта, в която бойният му дух е в апогей. Юношите са идеалните войници. Те имат голям агресивен потенциал и малка или никаква критическа способност, за да го анализират и да преценят как да го вкарат в някакви рамки. В хода на човешката история безброй общества са намирали начин да използват този запас от агресивност и са превръщали юношите си във войници, в пушечно месо, с чиято помощ да покоряват своите съседи или да се отбраняват от техните нашествия. Нещо ми подсказваше, че нашият главен герой е небесен пратеник, но такъв пратеник, който в ранната си младост се е вдигнал на оръжие и е освободил истината с огън и меч.