— Да не би да сте решили да смесите историята с биологията, Мартин?
— От вашите думи останах с впечатлението, че те са едно и също нещо.
Корели се усмихна. Не зная дали си даваше сметка за това, но когато се усмихваше, заприличваше на изгладнял вълк. Преглътнах с мъка и се опитах да не обръщам внимание на този лик, от който кожата ми настръхваше.
— Размишлявах по въпроса и осъзнах, че повечето от големите религии са възникнали или са достигнали апогея на своето разпространение и влияние в онези исторически моменти, когато обществата, които са ги приели, са имали една по-млада и бедна демографска база. Общества, в които седемдесет процента от населението е било на възраст под осемнайсет години, половината от които — юноши с вени, кипящи от агресивност и оплодителни импулси — са били благодатна почва за приемането и разцвета на вярата.
— Представяте нещата опростенчески, но аз виждам накъде биете, Мартин.
— Зная. Но имайки предвид тези общи положения, аз се запитах защо да не пристъпя направо към същината и да не изградя една митология около този войнствен месия, кървав и яростен, който избавя своя народ, своите гени, своите женски и своите старейшини от политическата и расовата догма на враговете си — ще рече, от всички онези, които отказват да се подчинят на доктрината му.
— Ами хората в зряла възраст?
— На тях ще направим впечатление, като се позовем на житейските им разочарования. Докато годините напредват и става наложително да се отхвърлят илюзиите, бляновете и желанията на младостта, у нас нараства усещането, че сме жертви на света и на останалите. Винаги си намираме някой виновник за нашите нещастия и провали, някой, когото искаме да изключим. Човек получава утеха и сила, ако прегърне някоя доктрина, която дава положителна насока на това негово озлобление и на чувството му, че е жертва. Така възрастният се усеща част от групата и сублимира своите желания и изгубени копнежи чрез общността.
— Може би — съгласи се Корели. — Ами цялата тази иконография на смъртта, на бойните знамена и щитове? Не ви ли се струва, че тя ще породи обратен ефект?
— Не. Намирам, че тя изразява най-същественото. Расото прави монаха, но най-вече енориаша.
— А какво ще кажете за жените, за другата половина от човечеството? Съжалявам, но ми е трудно да си представя една значителна част от жените в дадено общество като хора, вярващи в знамена и щитове. Психологията на бойскаута е работа за момченца.
— Всяка организирана религия, с малки изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна буква на жените в групата. Жената трябва да приеме ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско присъствие, лишено от власт или самостоятелност — в противен случай си плаща за последиците. Тя може да има своето почетно място сред символите, но не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или иначе, жената понякога се оказва съучастник и изпълнител в процеса на собственото си поробване.
— Ами старите хора?
— Старостта е вазелинът на лековерието. Когато смъртта тропа на вратата, скептицизмът побягва през прозореца. Достатъчно е човек хубавичко да се стресне от някой сърдечен пристъп — ще е готов да повярва дори и в Червената шапчица.
Корели се разсмя.
— Внимавайте, Мартин, струва ми се, че сте на път да станете по-голям циник и от мен.
Погледнах го, сякаш бях послушен ученик, копнеещ да получи одобрението на строг и взискателен учител. Корели ме потупа по коляното, като кимаше доволно.
— Харесва ми. Харесва ми ароматът на всичко това. Искам да го обмислите хубаво и да му намерите подходящата форма. Ще ви предоставя повече време. Ще се срещнем след две или три седмици, за което ще ви известя няколко дни предварително.
— Налага се да пътувате извън града ли?
— Зоват ме някои делови въпроси, свързани с издателството, и се опасявам, че ми предстои няколкодневно пътуване. Важното е, че заминавам доволен. Свършили сте добра работа. Знаех си аз, че съм намерил моя идеален кандидат.
Тарторът стана и ми подаде десницата си. Избърсах потната си длан в крачола на панталона си и му стиснах ръката.
— Ще ми липсвате — подех аз.
— Не се изхвърляйте, Мартин, че засега се справяте много добре.
Видях го как си тръгна в здрача на навеса, а ехото от стъпките му се стопи в сенките. Поседях там още доста време, като се питах дали тарторът е налапал въдицата и е преглътнал целия куп небивалици, които току-що му бях наговорил. Бях сигурен, че съм му разказал точно онова, което е искал да чуе. Надявах се на това и ми се щеше да вярвам, че за момента той е доволен от всички тия глупотевини и е твърдо убеден, че неговият покорен слуга, злочестият неуспял романист, е прегърнал вярата му. Казах си, че си заслужава да опитам всичко, което би ми помогнало да спечеля време, за да разбера в какво съм се забъркал. Когато станах и излязох от навеса, ръцете ми все още трепереха.