— Постоянно и с пълна пара. Предполагам, че ще искате адреса му?
— Стига да не ви затруднявам.
Човечецът ми записа адреса на едно малко листче и ми го подаде.
— Авенида Диагонал, 442. На един хвърлей оттук е, но часът е вече два, а по това време елитните адвокати излизат да обядват с богати вдовици-наследници или с фабриканти на платове и експлозиви. На ваше място бих изчакал до четири часа.
Прибрах листчето в джоба на сакото си.
— Така и ще направя. Много ви благодаря за помощта.
— Нали това ни е работата. Хайде, сбогом.
Трябваше да убия някак два часа, преди да посетя адвокат Валера, тъй че взех един трамвай, който се спускаше към Виа Лайетана и слязох в горната част на улица „Кондал“. Книжарницата „Семпере и синове“ бе на една крачка оттам, а аз знаех от опит, че старият книжар, нарушавайки неизменната практика на местните търговци, не затваряше по обед. Заварих го както винаги до тезгяха, където подреждаше книги и обслужваше многобройна група клиенти, които се разхождаха покрай масите и рафтовете в търсене на някакво съкровище. Щом ме видя, той се усмихна и се приближи, за да ме поздрави. Изглеждаше по-слаб и блед в сравнение с последния път, когато се бяхме видели. Навярно бе прочел загрижеността в погледа ми, защото сви рамене и махна с ръка, за да омаловажи въпроса.
— Едни печелят, други губят. Нали виждате, вие сте цял левент, пък аз станах една развалина — рече той.
— Добре ли сте?
— Аз ли? Свеж като краставичка. Само проклетата гръдна жаба… Нищо сериозно. Какво ви води насам, приятелю Мартин?
— Мислех си да ви поканя на обед.
— Благодаря, но не мога да се отлъча от поста. Синът ми отиде до Сария да направи оценка на една колекция, а положението не е толкова розово, че да затворя, когато на улицата може да има клиенти.
— Само не ми казвайте, че имате проблем с парите.
— Мартин, това е книжарница, а не нотариална кантора. Тук словото помага само колкото да вържем двата края, а понякога и това не става.
— Ако имате нужда от помощ…
Семпере вдигна ръка, за да ме прекъсне.
— Ако искате да ми помогнете, купете си някоя книга.
— Вие знаете, че дългът, който имам към вас, не може да се изплати с пари.
— Още една причина да си избиете тия работи от главата. Не се тревожете за нас, Мартин — оттук ще ни извадят само в чамов ковчег. Но ако искате, може да споделите с мен един питателен обед от хляб със стафиди и прясно сирене от Бургос. С такава трапеза и с „Граф Монте Кристо“ човек може да изкара и сто години.
19
Семпере не хапна почти нищо. Усмихваше се уморено и се стараеше да си дава вид, че следи с интерес моите коментари, но си личеше, че на моменти му е трудно да диша.
— Разкажете ми, Мартин, над какво работите сега?
— Трудно е да се обясни. Приех да напиша една книга по поръчка.
— Роман ли?
— Не точно. Не зная как да го определя.
— Важното е, че имате работа. Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо — а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.
— Но някои хора работят твърде много, господин Семпере. Не трябваше ли да си дадете малко почивка? От колко години сте все на бойния пост без никакъв отдих?
Семпере се огледа наоколо.
— Тази книжарница е моят живот, Мартин. Къде мога да отида? Да седя на припек на някоя пейка в парка, да храня гълъбите и да се жалвам от ревматизма си? Това ще ме довърши за десет минути. Мястото ми е тук. А моят син още не е готов да поеме юздите, макар и да си го въобразява.
— Но той е съвестен работник. И добър човек.
— Даже прекалено добър, между нас казано. Понякога го гледам и се чудя какво ще стане с него в деня, в който се спомина. Как ще се оправя в тоя живот…
— Всички бащи имат такива тревоги, господин Семпере.
— И вашият ли? Простете, не исках да…
— Не се притеснявайте. Баща ми си имаше достатъчно свои грижи, за да се товари и с онези, които аз му причинявах. Сигурен съм, че синът ви е по-отракан, отколкото вие си мислите.
Семпере ме гледаше недоверчиво.
— Знаете ли какво му липсва според мен?
— Малко лошотия ли?
— Не. Жена.
— Няма да му липсват приятелки, като гледам всички тия гугутки, дето висят пред витрината да му правят мили очи.
— Говоря ви за истинска жена, от онези, които могат да направят от някого мъж на място.
— Още е млад. Оставете го да се позабавлява някоя и друга годинка.
— И таз добра! Поне наистина да се забавляваше! Ако аз бях имал такъв куп обожателки, когато бях на неговите години, щях да съгрешавам като някой кардинал.