Не бях го чул да влиза. Себастиан Валера бе човек с дискретна походка, който явно бе прекарал по-голямата част от живота си в опити да се измъкне от сянката на баща си, а сега, на петдесет и кусур години, вече нямаше сили да се опитва. Имаше интелигентен, проницателен поглед и онези изящни маниери, присъщи само на истинските принцеси и на действително скъпите адвокати. Подаде ми ръка и аз я стиснах.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не бях предвидил посещението ви — каза той, като ми направи знак да седна.
— Какво говорите, благодарен съм ви, че бяхте така любезен да ме приемете.
Валера се усмихваше така, както може да се усмихва само човек, който добре знае и определя цената на всяка минута.
— Моята секретарка ми каза, че името ви е Давид Мартин. Да не би да сте писателят Давид Мартин?
Учуденото ми изражение навярно ме издаде.
— Произлизам от семейство на големи читатели — поясни той. — С какво мога да ви помогна?
— Дошъл съм във връзка с покупко-продажбата на един имот, който се намира на…
— Къщата с кулата? — прекъсна ме адвокатът с вежлив тон.
— Да.
— Познавате ли тази сграда? — попита той.
— Живея в нея.
Валера ме гледа дълго време, без да сваля усмивката от лицето си. Сетне се поизправи на стола и зае напрегната и сдържана поза.
— Вие ли сте настоящият собственик?
— В действителност пребивавам в имота в качеството на наемател.
— И какво бихте желали да узнаете, господин Мартин?
— Бих искал да науча, ако е възможно, подробности около покупката на имота от страна на Испано-колониалната банка и да получа някакви сведения за предишния собственик.
— Дон Диего Марласка — промълви адвокатът. — Мога ли да попитам от какво естество е вашият интерес?
— Чисто личен. Неотдавна, в хода на един ремонт по сградата, намерих някои вещи, които според мен са му принадлежали.
Адвокатът свъси вежди.
— Вещи?
— Една книга. По-точно казано, ръкопис.
— Господин Марласка бе пламенен поклонник на литературата. Всъщност бе автор на многобройни книги по право, история и други теми. Голям ерудит! А също и голяма личност, въпреки че към края на живота му се намериха хора, които се опитаха да очернят доброто му име.
Той забеляза учудването, което се изписа на лицето ми.
— Предполагам, че не сте запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Марласка.
— Боя се, че не.
Валера въздъхна така, сякаш се съмняваше дали трябва да продължи да говори.
— Нали няма да напишете нищо за тази работа, нито пък за Ирене Сабино?
— Не.
— Имам ли думата ви?
Кимнах. Валера сви рамене.
— Е, и без това едва ли бихте могли да кажете нещо, което да не се е говорело и по негово време — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен.
Адвокатът се взря за миг в портрета на баща си, а после спря поглед върху мен.
— Диего Марласка беше съдружник на баща ми, а също така и най-добрият му приятел. Двамата заедно основаха тази кантора. Господин Марласка беше забележителен човек, но за жалост и сложна личност, склонна да изпада в продължителни периоди на меланхолия. Дойде един момент, в който баща ми и той решиха да се разделят. Господин Марласка изостави адвокатската професия, за да се отдаде на първото си призвание: писането. Казват, че почти всички адвокати тайничко желаят да зарежат практиката си и да станат писатели…
— … докато не сравнят заплащането.
— Работата е там, че дон Диего бе установил приятелски отношения с една популярна в онези години актриса, Ирене Сабино, за която искаше да напише театрална пиеса. Нямаше нищо повече от това. Господин Марласка беше джентълмен и никога не бе изневерявал на съпругата си, но нали знаете какви са хората. Дайте им на тях сплетни, клюки и сцени на ревност. И тъй, плъзна слух, че дон Диего въртял любов с Ирене Сабино. Съпругата му никога не му прости това и бракът им се разпадна. Съкрушен, господин Марласка купи къщата с кулата и се пренесе да живее там. За нещастие, едва бе прекарал там една година, когато намери смъртта си при твърде злополучен инцидент.
— Какъв инцидент?
— Господин Марласка се удави. Истинска трагедия.
Валера говореше със сведен поглед и гласът му бе преминал в шепот.
— А скандалът?
— Е, някои отровни езици се опитаха да убедят хората, че господин Марласка се е самоубил заради нещастната си връзка с Ирене Сабино.
— А така ли беше?
Валера си свали очилата и потърка очи.
— Ако искате да ви кажа истината — не зная. Не зная и не ме интересува. Миналото си е минало.