Джеси потръпна и се извърна отново към Тиквичка.
„Не искам да свърша по този начин. Каквото ще друго да става, но не искам да свърша но този начин. Ти как успя да се освободиш?“
„Измъкнах се — незабавно отвърна Тиквичка. — Хлъзнах се от дяволската шепа и — право в Рая.“
Джеси усети през изтощението си пулса на гнева.
„Нищо ли не чу от това, което ти казах? Изпуснах проклетата кутийка с «Нивеа»! Кучето влезе, стресна ме и аз я изпуснах! Как мога да…“
„Освен това си спомних затъмнението. — Тиквичка се обади рязко, с изражението на човек, който се е раздразнил от някаква сложна, но безсмислена обществена формула: ти правиш реверанс, аз се покланям, всички се ръкуваме. — Наистина се измъкнах по този начин; спомних си затъмнението и това, което се случи на верандата тогава. И ти ще трябва да си спомниш. Мисля, че това е единственият ти шанс да се освободиш. Не можеш повече да бягаш, Джеси. Трябва да погледнеш истината в очите.“
Отново това? Само това? Джеси усети мощна вълна на изтощение и разочарование. За един-два мига надеждата почти се бе върнала, но тук нямаше нищо за нея. Съвсем нищо.
„Ти не разбираш — каза тя на Тиквичка. — Вече минахме по този път — по целия този път. Да, сигурно онова, което баща ми направи тогава с мен, може да има нещо общо с нещата, които ми се случват сега, сигурно е възможно поне, но защо да преминавам отново през цялата тази болка, когато си имам толкова много друга болка за преминаване, докато Бог се умори да ме измъчва и реши да спусне щорите?“
Отговор не последва. Момиченцето в синята нощница, момиченцето, което някога беше тя, вече го нямаше. Сега зад спуснатите Джесини клепачи имаше само мрак, като мрака на киноекран след края на прожекцията, така че тя отвори отново очи и огледа продължително стаята, в която щеше да умре. Разгледа всичко — от вратата към банята, оттам към рамкираната пъстроцветна пеперуда, към шкафа, към тялото на съпруга й, проснато под зловещото си покривало от лениви есенни мухи.
— Стига, Джес. Върни се на затъмнението.
Очите й се разшириха. Този наистина звучеше истински — истински глас, който не идваше от банята, нито от коридора, нито от вътрешността на собствената й глава, а като че ли се бе сипнал от самия въздух.
— Тиквичке? — Гласът й сега представляваше само грак. Понечи да се привдигне още малко, но един нов свиреп спазъм заплаши средата на тялото й и тя незабавно се отпусна назад върху таблата, изчаквайки го да премине. — Тиквичке, ти ли си? Ти ли си, мила?
За миг й се стори, че чува нещо, че гласът отново се обажда, но дори да се беше обадил, тя не бе успяла да разбере думите, а после той изчезна напълно.
„Върни се на затъмнението, Джеси.“
— Там няма отговори — промърмори тя. — Там няма нищо освен болка, глупост и… — И какво? Какво друго?
„Старият Адам.“ Фразата изникна естествено в съзнанието й, изскочи от някаква проповед, чута сигурно от нея в детството, докато е седяла отегчена между баща си и майка си и е размахвала крачета, за да види как светлината, струяща през цветните църковни прозорчета, играе и блещука върху белите й лачени обувки. Обикновена фраза, която се е закачила за някаква лепкава мухоловка в подсъзнанието й, за да остане там до днес. Старият Адам — и може би нямаше нищо друго, всичко бе съвсем просто. Един баща, който полу-съзнателно бе уредил да остане насаме с хубавката си, жизнерадостна дъщеричка, като през цялото време си е мислил: „В това няма да има нищо лошо, нищо лошо, нищичко лошо.“ После затъмнението започна и тя седна в скута му с рокличката, която бе едновременно прекалено къса и прекалено тясна — и която самият той я накара да облече, — и стана каквото имаше да става. Просто една кратка похотлива преживелица, която бе засрамила и смутила и двамата. Той си пусна сока — откъдето и да го погледнеш, това бе всичко (а ако тук имаше заровена някаква двусмислица, тя не даваше и пет пари); всъщност заля с него цялата задна част на гащите й, което определено не бе много похвално поведение за татковци и определено не бе ситуация, която някога е виждала да обсъждат в детските семейни сериали по телевизията, но… „Но нека да си го кажем — помисли си Джеси. — Измъкнах се почти невредима, като се има предвид какво можеше да се случи…и какво наистина се случва всеки ден. При това не само на места като Пейтън Плейс и Тобако Роуд. Баща ми не беше първият заможен мъж от средната класа и с колежанско образование, на който някога му е станал от дъщеря му, а аз не бях първата дъщеря, намерила някога мокро петно върху гащичките си. Това не означава, че е правилно, нито дори простимо; това просто означава, че е минало и че е могло да бъде много по-лошо.“