„Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло, татко?“
„Още не.“
Тежка и топла е ръката му върху крака й. Тя поставя върху нея собствената си ръка, после се обръща и му се ухилва.
„Вълнуващо е, нали?“
„Да. Да, Тиквичке. Всъщност много по-вълнуващо, отколкото си го представях.“
Тя отново помръдва в желанието си да намери начин за съжителство с онази твърда част от него, върху която в момента седи дупето й. Той поема бързо шипяща струя въздух през долната си устна.
„Татко? Много ли ти тежа? Заболя ли те?“
„Не. Добре си.“
„Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло?“
„Още не, Тиквичке. Но много скоро.“
Светът вече няма онзи вид, който придобива, когато слънцето се гмурне в някой облак; сега здрачът сякаш се е спуснал посред следобеда. Тя чува стария бухал в гората и от този звук я побиват тръпки. По радиото Деби Рейнълдс заглъхва, а гласът на дискожокера, който я заглушава, скоро ще бъде заменен от Марвин Гей.
„Гледай езерото!“ — казва татко й. Тя се обръща и вижда как един причудлив сумрак пъпли над помътнелия свят, от който са отнети всички ярки багри, за да останат само убити пастелни тонове. Потръпва и му казва, че е страшно; той й отвръща да опита да не се страхува толкова, че да не му се наслади — една реплика, която след години тя внимателно, може би прекалено внимателно, ще проучва за двояк смисъл. А сега…
„Тате? Татко? Няма го. Може ли…“
„Да. Сега може. Но когато кажа стига, значи стига. Без да спориш, нали разбираш?“
Той й подава купчинка от три парчета опушено стъкло, но най-напред й връчва кухненска ръкавица. Тя ще й трябва, защото е направил наблюдателните стъкла от един стар прозорец на бараката и не е много сигурен в уменията си относно инструмента за рязане на стъкло. И когато поглежда надолу към кухненската ръкавица в това преживяване, което е едновременно сън и спомен, умът й внезапно отскача още по-назад, като ловък акробат, който прави салто. И ето че го чува как казва: „Хич не ми се иска…“
29
— …Майка ти да се върне и да намери бележка на която пише…
Щом изрече тези думи в празната стая, Джеси мигом ококори очи и първото нещо, което те видяха, бе изпитата чаша: чашата за вода на Джералд, която все още стоеше на рафта. Стоеше там, близо до гривната която придържаше китката й към креватния стълб. Не лявата а дясната китка.
„… На която пише, че съм те завел в спешното отделение за да се опитат да пришият обратно няколко от пръстите ти.“
Сега Джеси разбираше целта на този стар, болезнен спомен, разбираше какво се бе опитвала да й каже Тиквичка през цялото време. Отговорът нямаше нищо общо със стария Адам, нито със слабия минерален мирис на мокрото петно върху вехтите й памучни гащички. Всичко общо беше с шестте парчета стъкло, внимателно изрязани от ронливия маджун на стария прозорец в бараката. Беше загубила кутийката с крем „Нивеа“, но за нея все пак оставаше поне още един източник на смазка, нали? Още един начин да попадне в Рая. Оставаше кръвта. Преди да се съсири, тя бе хлъзгава почти като олио.
„Адски ще боли, Джеси.“
Да, несъмнено щеше адски да боли. Но май бе чела или слушала някъде, че в китките има по-малко нерви, отколкото в много от другите жизненоважни точки на тялото; ето защо прерязването на вените там, особено във вана с топла вода, представляваше предпочитан метод за самоубийство още от времето на тогите по празненствата в Римската империя. Освен това тя вече бе наполовина изтръпнала.
— Поначало съм си наполовина изтръпнала, щом го оставих да ме заключи в тези неща — изграчи Джеси.
„Ако срежеш много надълбоко, ще умреш от загуба на кръв, точно както онези древни римляни.“
Да, естествено. Но ако не срежеше въобще, щеше да лежи тук, докато умре от пристъпи или обезводняване… или докато нейният приятел с куфара с кокали се появи довечера.
— Добре — рече тя. Сърцето й туптеше много силно и за първи път от часове насам бе напълно будна. Времето тръгна отново с трус и поклащане, като товарен влак, който се измъква от страничен коловоз и навлиза отново в главния. — Добре, това ме убеди.
„Слушай — рече с тревога един глас и Джеси удивена осъзна, че това е гласът на Рут Ниъри и Благоверната съпруга. Те се бяха слели в едно, поне на този етап. — Слушай внимателно, Джес.“
— Слушам — рече тя на празната стая. Освен това гледаше. В чашата гледаше. Една от дванадесетте чаши на сервиза, който бе купила при някаква разпродажба на „Сиърс“ преди три-четири години. Шест или осем от тях бяха вече счупени. След малко щеше да ги последва още една. Тя преглътна и разкриви лице. Все едно се опитваше да преглътне около някакъв покрит с вълна камък, загнезден в гърлото й. — Много внимателно слушам, повярвай ми.