„Добре. Защото започнеш ли веднъж това, не ще можеш отново да спреш. Всичко трябва да стане бързо, тъй като организмът ти е вече обезводнен. Но запомни едно: дори цялата работа да се обърка…“
— …ще свърши просто чудесно — довърши тя. И си беше вярно, не е ли така? Ситуацията бе придобила една простота, която по свой собствен, злокобен начин изглеждаше някак изискана. Тя не искаше да умре от загуба на кръв, разбира се — кой би искал? — но този вариант щеше да е по-добър от все по-силните спазми и жаждата. По-добър от онзи. Онова. Халюцинацията. Каквото и да беше.
Тя облиза сухите си устни със сухия си език и догони летящите си объркани мисли. Опита се да ги подреди, както бе направила, преди да се насочи към мострената кутийка крем, която сега лежеше непотребна на пода до леглото. Откри, че мисленето става все по-трудно. Продължаваше да чува откъси от
(ами се смажи)
онзи речитативен блус, продължаваше да вдъхва аромата на бащиния си одеколон, продължаваше да усеща онова твърдо нещо под дупето си. А и Джералд. Джералд сякаш й говореше от мястото си върху пода. „То ще се върне, Джеси. Не можеш да направиш нищо, за да го спреш. То ще ти даде един хубав урок, горда ми красавице.“
Тя го стрелна с очи, после бързо погледна пак чашата. Джералд сякаш й се хилеше свирепо с онази част от лицето си, която кучето бе оставило непокътната. Направи още един опит да задвижи мозъка си и след известно усилие мислите взеха да се нижат.
Отдели десет минути, за да премисли всяка стъпка отново и отново. Всъщност нямаше много за премисляне — програмата беше самоубийствено рискована, но не и сложна. Въпреки това изрепетира наум всеки ход по няколко пъти, като търсеше и най-малката грешка, която би могла да й струва последния шанс за живот. Не можа да я открие. В крайна сметка операцията имаше само един основен недостатък — трябваше да стане много бързо, преди кръвта да започне да се съсирва — и само два възможни изхода: бързо избавление или безсъзнание и смърт.
Докато слънцето продължаваше неспирния си заход на запад, тя направи още един цялостен преглед, като не отлагаше задължителните противни подробности, а ги проучваше внимателно, както би проучвала за изпуснати бримки и бодове някой изплетен от нея шал. На задната веранда кучето се надигна, оставяйки лъскав възел от хрущяли, който бе гризало досега. Запъти се полека към гората. Отново бе уловило полъх от онази черна миризма, а за пълния му търбух дори един полъх бе твърде много.
30
Дванадесет-дванадесе-дванадесет, мигаше светлинката на часовника и независимо кое време беше, беше време.
„Още нещо, преди да започнеш. Вече събра достатъчно кураж и това е добре, но не си отвличай вниманието. Ако още в началото изпуснеш проклетата чаша на пода, наистина ще се прецакаш.“
— Не припарвай, куче! — извика остро тя, без да предполага. че още преди няколко минути кучето се е оттеглило в горскат си позиция отвъд края на алеята. Поколеба се още миг, като обмисляше дали да не се помоли отново, после реши, че е казала всички молитви, които е искала да каже. Сега щеше да разчита на своите гласове… и на себе си.
Протегна десница към чашата без предишната си плаха предпазливост в движението. Една част от нея — вероятно същата, която бе превърнала Рут Ниъри в такъв обект на обич и възхищение — разбираше, че тази последна работа не е въпрос на внимание и предпазливост, а на удряне с чука, при това здраво удряне.
„Сега трябва да бъда самурайка“ — помисли си тя и се усмихна.
Сключи пръстите си около чашата, чието първо достигане й бе струвало толкова тежки усилия, огледа я за миг с любопитство — огледа я като градинарка, зърнала някакъв неочакван вид да расте сред фасула или граха й, — после я стисна. Присви очи и почти ги затвори, за да ги предпази от летящите парченца, после силно удари чашата в рафта, както човек чупи черупката на твърдо сварено яйце. Звукът, който произведе чашата, бе абсурдно познат, абсурдно нормален — звук, с нищо по-различен от този, произвеждан от стотиците чаши, които се бяха изплъзвали от пръстите й при миенето на съдовете или се бяха катурвали под нейния лакът или размахана ръка през всичките години, последвали периода на пластмасовата й чаша „Денди Дък“, завършил заедно с петата й годинка. Същото старо „кррр-тряс“, никакъв специален отзвук, който да отбележи факта, че тя току-що се е заела с уникалната задача да рискува живота си с цел да го спаси.
Все пак усети как едно случайно парченце стъкло я удари ниско по челото, точно над веждата, но то бе единственото, което улучи лицето й. Друго парче — голямо, ако се съди по звука — отскочи от рафта и се разби на пода. Устните на Джеси бяха стиснати в напрегната бяла резка от предусещането за онази болка, която поне в началото щеше да е най-силната — болката в пръстите й. Но такава нямаше, усети само лек натиск и още по-леко затопляне. В сравнение с раздиращите спазми от последните няколко часа, това беше нищо.