„Сигурно съм имала късмет при счупването, и защо не? Не е ли време късметът ми малко да заработи?“
После вдигна ръка и видя, че в крайна сметка не бе имала късмет. Върху възглавничките на палеца и три от другите й пръсти избиваха тъмночервени пъпчици кръв; само кутрето й се бе отървало непорязано. Късчета стъкло стърчаха от палеца, показалеца и средния й пръст като някакви причудливи бодли. Пъплещата безчувственост в крайниците й — може би и острите ръбчета на порязалите я стъкълца — не бяха позволили да усети силно нараняванията, но те бяха налице. Докато ги гледаше, върху дюшека затупкаха тлъсти капки кръв, които обагряха розовата му повърхност в далеч по-тъмен цвят.
Макар че нямаше в стомаха си нищо, Джеси усети как й призлява от тези тънки стъклени стрелички, щръкнали от средните й два пръста като карфици от иглена възглавничка.
„Ама че самурайка се извъди“ — присмя й се един от извънземните гласове.
„Но това са моите пръсти! — изкрещя му тя. — Не виждаш ли? Тези пръсти са мои!“
Усети пърхането на паниката, потисна го с усилие и върна вниманието си към парчето от водната чаша, останало в ръката й. То представляваше закръглен къс от горната част, може би една четвърт от нея, счупен в единия край на две правилни дъги. Те се събираха в почти безупречен връх, който блестеше безмилостно на следобедното слънце. Щастливо счупване беше… може би. Ако успееше да запази смелостта си. Този извит стъклен шип й приличаше на някакво вълшебно оръжие от приказките — миниатюрен ятаган например, нещо, което би могла да носи войнствена фея, запътена към битка под шапката на отровната гъба.
„Умът ти блуждае, мила — рече Тиквичка. — Можеш ли да си позволиш това?“
Разбира се, отговорът бе „не“.
Джеси положи четвъртинката от водната чаша обратно върху рафта, като внимателно я остави така, че да може да я достигне без сериозни гърчове. Тя полегна върху гладкото си заоблено коремче, а шипчето-ятаган щръкна нагоре. На връхчето му пламна искрица отразено слънце. Джеси си помисли, че това шипче може да послужи добре за следващата и работа, стига тя да натиска внимателно и не много силно. Ако натиснеше силно, сигурно щеше да събори парчето от рафта или да отчупи случайното му острие.
— Просто внимавай — рече тя. — Ако внимаваш, няма да е нужно да натискаш, Джеси. Просто се прави, че…
Но завършекът на тази мисъл
(режеш печено говеждо)
не изглеждаше много градивен, тъй че тя я спря тъкмо преди края. Вдигна дясната си ръка и продължи да я протяга до момента, в който веригата на белезниците почти се опъна, а китката й увисна над проблясващото стъклено ръбче. Много й се искаше да помете всички останали стъкла, посипали се по рафта — усещаше ги как я чакат горе като минно поле, — но не посмя. Не и след опита й с кутийката крем. Ако случайно бутнеше острото парче от рафта или го счупеше, трябваше да тършува из остатъците за приемлив заместител. Такива предохранителни мерки й изглеждаха почти сюрреалистични, но нито за миг не се опита да си каже, че са ненужни. Избавлението от всичко това изискваше да се разкървави много повече, отколкото се бе разкървавила досега.
„Направи го точно така, както го видя, Джеси, това е… и не спирай от шупе.“
— Никакво шупе — съгласи се Джеси със своя огрубял, прахоскърцащ глас. Разпери ръка и тръсна китката си с надеждата да се освободи от стъкълцата, които стърчаха от пръстите й. До голяма степен успя: отказа да излезе само късчето на палеца, забито дълбоко в нежната тъкан под нокътя. Реши да го остави и да продължи с останалата част от работата си.
„Това, което смяташ да направиш, е абсолютна лудост — обади се един нервен глас. Никакъв извънземен, този глас Джеси познаваше добре. Той принадлежеше на майка й. — Не че съм изненадана, нали разбираш — това е типичното драматизиране на Джеси Мъхаут, и щом съм го видяла веднъж, все едно съм го видяла хиляди пъти. Помисли върху това, Джеси — защо ти е да се разрязваш сама и да умреш от загуба на кръв? Някой ще дойде и ще те избави, всичко останало е просто немислимо. Да умреш в собствената си вила? Да умреш в белезници? Напълно нелепо, повярвай ми. Така че се издигни над обичайната си хленчеща природа, Джеси — поне този единствен път. Не се режи на това стъкло. Недей!“