Майка й беше, определено. Мимикрията бе толкова добра, че изглеждаше направо зловеща. Тя искаше човек да повярва, че чува любов и разум под маската на гнева, но макар тази жена да не бе изцяло неспособна на любов, Джеси смяташе, че истинската Сали Мъхаут е онази жена, която един ден връхлетя в нейната стая и я замери с чифт високи обувки, без да каже думичка за обяснение нито тогава, нито по-късно.
Освен това всичко, изречено от този глас, беше лъжа. Страхлива лъжа.
— Не — рече тя. — Няма да ти повярвам. Никой няма да дойде… освен може би оня от снощи. Никакво шупе.
След това Джеси наведе дясната си китка към проблясващото стъклено острие.
31
Важно беше да вижда какво прави, защото в началото не чувствуваше почти нищо — можеше да накрои китката си на кървящи лентички и все така да получава само онези далечни усещания за натиск и топлина. С голямо облекчение откри, че няма да има проблеми с виждането — бе ударила чашата на подходящо място върху рафта („Най-сетне някакъв удар!“ — засмя се саркастично една част от нея) и кръгозорът й бе почти чист.
Изкълчила ръка назад, Джеси натисна върху счупената стъклена дъга вътрешната част на китката си — онази част, в която личат линиите, наричани от гадателите Гривни на съдбата. Замаяна наблюдаваше как стърчащият връх най-напред вдлъбва кожата й, после я пробожда. Продължи да натиска, а китката й продължи да поглъща стъклото. Вдлъбнатинката се запълни с кръв и изчезна.
Първата й реакция бе разочарование. Стъклената кукичка не предизвика онзи фонтан, на който тя се надяваше (и от който наполовина се боеше). После острият ръб преряза сините плетеници от вени, които лежаха най-близо до повърхността на кожата, и кръвта потече по-бързо. Не бликаше на онези пулсиращи тласъци, които бе очаквала, а с бързата постоянна струя на вода от почти докрай развъртяно кранче. После се разкъса нещо по-голямо и струята се превърна в порой. Той се спускаше но рафта и се стичаше но ръката й до лакътя. Сега вече бе твърде късно за отстъпление, беше се хванала на хорото. Така или иначе, беше се хванала.
„Поне се дръпни! — изкрещя майчиният й глас. — Недей да влошаваш нещата — направи достатъчно! Опитай сега!“
Съблазнителна идея, но според Джеси направеното досега далеч не бе достатъчно. Сега, когато вече бе започнала тази зловеща операция, тя разбираше, че не може да разчита само кръвта да я измъкне на свобода. Кръвта можеше да не е достатъчна.
Тя изви бавно и внимателно китката си и разряза опънатата кожа под дланта. Почувствува в нея странен гъдел, сякаш бе прекъснала някакъв жизненоважен сноп нерви, които поначало са били полумъртви. Последните два пръста на десницата й клюмнаха напред като убити. Предните два, заедно с палеца, бясно заподскачаха напред-назад. При цялата милостива безчувственост на плътта си Джеси виждаше нещо неизразимо ужасяващо в тези белези на увреждането, което сама си нанасяше. В тези два сгърчени пръста, толкова приличащи на малки трупове, имаше нещо някак по-страшно от всичката й пролята досега кръв.
После този ужас и растящото усещане за топлина и натиск в наранената й ръка бяха покосени от един нов спазъм, който премина през дясната й страна като зачатък на ураган. Той я сграбчи безмилостно и се опита да я изтръгне от разкривената поза, а Джеси му се опълчи с ужасена ярост. Сега не можеше да мърда. Ако го направеше, почти със сигурност щеше да бутне импровизирания си режещ инструмент на пода.
— Не, недей — промълви тя през стиснатите си зъби. — Недей, гадино — разкарай се оттук.
Задържа се сковано в същата поза, като внимаваше да не натисне по-силно върху крехкото стъклено острие, защото не искаше да го събори, а после да й се наложи да довършва с някой не толкова подходящ инструмент. Но ако спазъмът се разпространеше от тялото в десницата й, както очевидно се опит ваше…
— Не — изстена тя. Махай се, чуваш ли? Просто се махай, мамка ги!
Изчака известно време с пълното съзнание, че не може да си позволи да чака, както и с пълното съзнание, че не може да направи нищо друго; чакаше и слушаше как кръвта на нейния живот трополи по пода зад таблата. Наблюдаваше и друга кръв, която се стичаше от рафта на малки ручейчета. В някои от тях блестяха миниатюрни стъклени искрици. Започнала бе да се чувствува като жертвата в някой касапски филм.
„Не можеш повече да чакаш, Джеси! — нахвърли й се Рут. — Нямаш никакво време!“
„Това, което наистина нямам, се нарича късмет, и по начало никога не съм имала адски много от него“ — отвърна й тя.