В този момент или усети как схващането я поотпуска, или успя да се залъже, че е усетила. Завъртя ръката си в халката а после изкрещя от болка, защото спазъмът я халоса още веднъж, впи парещи нокти в диафрагмата й, опита се отново да я подпали. Въпреки това тя продължи с движенията, като този път прониза опакото на китката си. Меката вътрешна част се обърна, а Джеси видя замаяна как дълбокият разрез през Гривните на съдбата отвори широко червено-черната си уста и сякаш се ухили насреща й, Тя заби стъклото в опакото на китката толкова дълбоко, колкото посмя, като все още се бореше със спазъма в диафрагмата и долната част на гърдите си. После дръпна рязко ръката към себе си, изпращайки ситни пръски кръв към челото, бузите и носа си. Счупеното парче стъкло, с което бе извършила тази допотопна хирургия, отскочи с въртене и падна на пода. Вълшебното му острие се пръсна. Джеси не го удостои дори с едничка мисъл — то си беше свършило работата. Междувременно трябваше да се предприеме още една стъпка, трябваше още нещо да се провери: дали белезницата ще задържи ревнивата си хватка върху нея, или плът и кръв най-сетне ще сплотят усилия, за да я принудят да я пусне.
След едно прощално дълбоко пронизване спазъмът отдясно взе да я отпуска. Джеси забеляза неговото оттегляне не повече, отколкото бе забелязала загубата на примитивния си стъклен скалпел. Тя усещаше силата на своята концентрация — мозъкът й сякаш пламтеше в нея като факла, залята с борова смола — и тази концентрация бе изцяло насочена към десницата й. Джеси я вдигна за оглед в златната светлина на късното следобедно слънце. Пръстите бяха плътно нашарени от съсирени. Цялата ръка до лакътя сякаш бе омацана с яркочервени петна латексова боя. Халката на белезницата не представляваше нищо повече от закръглено очертание, изпъкващо сред общия поток. Джеси разбра, че по-добре не може да стане. Тя повдигна ръка, а после дръпна надолу, както бе правила два пъти досега. Белезницата се плъзна… после още малко… и пак се впи. Отново я спря безмилостният издатък от кости под палеца.
— Не! — изкрещя тя и опъна по-силно. — Отказвам да умра по този начин! Чуваш ли? ОТКАЗВАМ ДА УМРА ПО ТОЗИ НАЧИН!
Халката се впи по-надълбоко и за миг Джеси бе сигурна до призляване, че тя повече няма да се мръдне и на косъм, че ще се мръдне пак едва тогава, когато някое захапало пура ченге я свали от мъртвото й тяло. Тя не можеше да я мръдне никоя земна сила не можеше, а нито принцовете на Рая, нито владетелите на ада искаха да я мръднат.
После върху опакото на китката й се появи усещане подобно на топлинна мълния, а белезницата отскочи малко нагоре. Спря, после отново тръгна. При това движение парливото електрическо усещане взе да се разпростира, превръщайки се бързо в тъмен огън, който най-наиред обгърне ръката и като гривна, а после я захапа подобно на цял батальон изгладнели червени мравки.
Белезницата се движеше, защото се движеше кожата, която бе впита. Плъзгаше се, както би се плъзгал тежък предмет върху черга, ако някой дръпне чергата. Нащърбеният кръгообразен разрез, с който бе опасала китката си, сега с разширяваше, опъваше мокри шнурове от сухожилия през отвора и създаваше червена гривна. Кожата върху опакото на ръката й взе да се набръчква и събира пред белезницата, а това. за което тя си мислеше в момента, беше как би изглеждала покривката, когато я избута към другия край на леглото с ритащите си нозе.
„Аз си беля ръката — каза си Джеси. — О, мили Боже, беля си ръката като портокал.“
— Пусни! — кресна тя на белезницата, внезапно разярена до безумие. В този миг тя се превърна за нея в живо нещо, някакво омразно натрапливо същество с много зъби. като минога или освиреляла невестулка. — О, никога ли няма да ме пуснеш?
Халката се бе плъзнала доста по-нагоре, отколкото при предишните й опити да се измъкне от нея, но все още държеше и упорито отказваше да й отпусне тази последна половинка (а може би вече само четвъртинка) от сантиметъра. Замазаният окървавен стоманен кръг сега опасваше една частично обелена от кожата си ръка и разкриваше лъскава мрежа от сухожилия с цвета на пресни сливи. Опакото на дланта и приличаше на пуешка кълка, чиято горна хрупкава кожичка е махната. Постоянният опън надолу още повече бе разтворил раната от вътрешната страна на китката й, създавайки там кървава бездна. Джеси се запита дали не е възможно направо да откъсне ръката си в това последно усилие да се освободи. А ето че белезницата, която все още се придвижваше по малко — поне така гя си мислеше, — отново спря. И този път застина.
„Разбира се, Джеси! — писна Тиквичка. Погледни я! Тя е накривена! Ако можеш отново да я изправиш…“