Джеси изтласка нагоре десницата си, а веригата се върна и я тропна по китката. После, преди ръката дори да си е помислила за изтръпване, отново дръпна надолу с последните късчета сила, които й бяха останали. Червена мъгла от болка погълна ръката й, когато халката на белезницата разкъса суровото месо между китката и средната й част. Цялата изтеглена кожа бе нагърчена и скупчена тук, по диагонала между основата на кутрето и основата на палеца й. За момент това полуодрано парче кожа задържа белезницата, а после се вмъкна под стоманата с леко шляпване. Така остана само онзи последен костен пздатък, но той бе достатъчен, за да спре напредването й. Джеси дръпна по-силно. Нищо не се случи.
„Това е — помисли тя. — Всички да се разотиват.“
И тогава, тъкмо когато Джеси се готвеше да отпусне бодящата си ръка, белезницата се плъзна върху издатинката. която толкова дълго я бе задържала, излетя от върховете на пръстите й и изтропа в креватния стълб. Всичко стана толкова бързо, че отначало тя не можа да го проумее. Ръката и вече не приличаше на онова съоръжение, с което по правило са надарени човешките същества, но наистина беше нейната ръка и наистина беше свободна.
Свободна.
Джеси отмести поглед от кървавата белезница към обезобразената си ръка и лицето й бавно се изпълни с промисъл.
„Прилича на птица, която е влетяла в заводска машина и после е изплюта от другия край — помисли тя, — но белезницата вече не е върху нея. Наистина не е.“
— Не мога да повярвам — изграчи тя. — Не мога. Да повярвам. Мамка му.
„Няма значение, Джеси. Трябва да бързаш.“
Тя се сепна като задрямал човек, когото изведнъж са разтърсили. Да бърза? Да, наистина. Не знаеше колко кръв е изгубила — смяташе половин литър за достатъчно разумна догадка, съдейки по прогизналия дюшек и ручейчетата, които се стичаха по дъските на таблата и капеха долу, — но знаеше, че ако загуби още много, ще припадне, а пътуването от безсъзнанието до смъртта щеше да е кратко — като прекосяване на тясна рекичка с ферибот.
„Няма да стане — помисли си тя. Това бе отново онзи твърд като стомана глас, но този път принадлежеше на нея и на никого другиго, което я зарадва. — Не преминах през цялата тази гадост, за да умра от припадък на пода. Не съм преглеждала документите, но съм абсолютно сигурна, че това го няма в договора ми.“
„Хубаво, но краката ти…“
Тя всъщност не се нуждаеше от това напомняне. Повече от двадесет и четири часа не бе стъпвала върху тях и независимо от усилията си да ги поддържа будни, сигурно щеше много да сгреши, ако им се предовереше, поне в началото. Можеха да се схванат, можеха да се опитат да рухнат под нея, можеха да направят и двете. Но предпазливостта бе най-доброто оръжие… или поне така казваха. Разбира се, тя бе получавала много такива съвети през живота си (съвети, най-често приписвани на онази загадъчна и вездесъща група, наричана „те“), но нищо. видяно от нея в телевизионните програми или прочетено в „Райдърс дайджест“, не я бе подготвило за това, което току-що бе извършила. Все пак щеше да бъде възможно най-внимателна Струваше й се обаче, че в това отношение може би не разполага с големи резерви
Търкулна се наляво, а дясната й ръка се повлече след нея като опашка на хвърчило или ръждясал ауспух на стара кола. Напълно жива чувствуваше една-единствена нейна част — опакото на дланта, къдею откритите снопове жили горяха и стенеха. Болката беше страшна, още по страшно бе усещането, че десницата й желае развод с останалата част от тялото но гези неща почти се изгубиха в един изблик на смесица от надежда и тържество. Тя усети почти божествена радост от способността си да се търкулне но леглото, без да бъде спряна от белезницата около китката си. Халоса я нов спазъм, стовари се в долната част на стомаха й като най-бесния удар на някой луисвилски бейзболист, но тя не му обърна внимание. Радост ли бе нарекла това чувство? О, тази дума бе прекалено мека. Това беше възторг. Пълен, неподправен въз…
„Джеси, ръбът на леглото! Господи, спри!“
Не изглеждаше като ръба на леглото, изглеждаше като ръба на земята върху онези старинни карти от времето преди Колумб.
„Отвъд ще има чудовища и змеища — помисли си тя. — Да не говорим за счупената лява китка. Спри. Джес!“
Но тялото й не се подчини на командата, то продължи да се търкаля заедно със спазъма и всичко останало, тъй че на Джеси й остана време само колкото да завърти лявата си ръка в белезницата. преди да тупне по корем до ръба на леглото. след което направо падна от него. Пръстите на краката й треснаха в пода с разтърсващ удар, но нейният крясък не изразяваше само болка. В крайна сметка стъпалата й отново бяха долу. Наистина бяха долу.