Стъпалото й се блъсна в нещо. Погледна надолу и видя, че е ритнала месестото дясно рамо на Джералд. По гърдите и лицето му покапа кръв. Една капка падна в изцъкленото му синьо око. Тя не изпита жалост към него. не изпита омраза към него. не изпита любов към него. Изпита някакъв ужас и самоотвращение от това, че всичките чувства, занимавали я през годините — тези така наречени цивилизовани чувства, плътта и кръвта на всяка телевизионна мелодрама, актуално предаване или радиопрограма за пряка връзка със слушателите. — са всъщност толкова повърхностни в сравнение с инстинкта за оцеляване, който се оказваше (поне в нейния случай) завладяващ и брутално непреклонен като лопата на булдозер. Но това беше положението, а тя имаше чувството, че ако водещите на тези предавания попаднат някога в подобна ситуация, те ще извършат повечето от нещата, които бе извършила самата тя.
— Махни се от пътя ми, Джералд — рече тя и го изрита (отричайки огромното задоволство, което изпита дори когато то я заля вътрешно). Джералд отказа да се помръдне. Сякаш химическите промени, които съпътствуваха разлагането му, бяха приковали тялото му към пода. Мухите се вдигнаха в бръмчащ, нестроен облак от мястото точно над издутия му корем. Това бе всичко.
— Майната му тогава — каза Джеси и отново забута леглото. Успя да прескочи Джералд с десния си крак, но левият стъпи точно върху корема му. Натискът произведе отвратителен гъргорещ звук в гърлото му и изтласка през зейналата му уста един къс, но зловонен дъх.
— Извини се, Джералд — промърмори тя, после го остави зад себе си, без повече да го погледне. Сега гледаше шкафа — шкафа, върху който лежаха ключовете.
Веднага щом отмина Джералд, покривалото от обезпокоени мухи отново се спусна и възобнови ежедневните си занимания. В крайна сметка имаше толкова много работа и толкова малко време, за да се свърши.
32
Най-много се опасяваше, че долният край на леглото ще понечи да се закачи или за вратата на банята, или за отсрещния ъгъл на стаята. Тогава трябваше да отстъпва назад и да го мести като някой, който се опитва да напъха голяма кола в тясно местенце за паркиране. Оказа се обаче, че при бавното й движение през стаята леглото чертае почти безупречна дъга надясно. Наложи й се да направи само една поправка по средата на пътя, когато дръпна своя край на леглото още малко наляво, тъй че другият със сигурност да не се удари в шкафа. Именно тогава — докато дърпаше леглото с наведена глава, щръкнал задник и плътно обвити около креватния стълб ръце — понесе първия пристъп на световъртежа… само че докато лежеше облегната с цялата си тежест върху стълба с вид на жена, която е толкова пияна и грохнала, че може да стои на крака само ако се прави, че танцува буза до буза с приятеля си, тя си помисли, че думата тъмновъртеж би била по-подходяща за това нещо. Преобладаваше усещането за загуба — не само на мисъл и воля, но и на сетивни възприятия. За един объркан миг бе убедена, че камшикът на времето я е запратил на някакво място, което не е нито Дарк Скор, нито Кашуакамак, а нещо съвсем различно, някакво място, което се намира по-скоро на океанския бряг, отколкото на кое да е езеро във вътрешността на страната. Вече не миришеше на стриди и монети, а на морска сол. Отново бе денят на затъмнението, но това бе единственото нещо, което съвпадаше. Тя бе навлязла в къпиновите храсти, за да избяга от някакъв друг мъж, някакъв друг татко, който искаше да направи нещо много повече от това да си пусне сока на гърба на гащичките й. А сега той бе на дъното на кладенеца.
Усещането за нещо познато я обля като странна вода.
„О, Господи, какво е това?“ — помисли тя, но отговор нямаше, само този смущаващ образ отново, образът, за който не се бе сещала, откакто в деня на затъмнението се върна в разделената с чаршафи стая, за да се преоблече: костелива жена в пеньоар, с тъмна, прибрана на кок коса и купчинка бял плат до себе си.
„Стой — помисли Джеси, вкопчи се в креватния стълб с разкъсаната си десница и отчаяно се опита да не допусне коленете й да се огънат. — Задръж така, Джеси, просто задръж така. Остави жената, остави миризмите, остави мрака. Задръж така и мракът ще премине.“
Така и направи, така и стана.
Най-напред изчезна образът на костеливата жена, коленичила до комбинезона си и загледана през пробитата в старите дъски дупка, а после мракът взе да просветлява. Спалнята отново се обагри и постепенно придоби предишния си оттенък — като за пет часа есенен следобед. Тя видя ситните прашинки, танцуващи в светлината, която падаше косо през прозорците към езерото, видя проснатите върху пода сенки на собствените си крака. В колената те се чупеха, така че да може останалата част от сянката й да се изкачи по стената.