Мракът се отдръпна, но остави в ушите й висок и сладостен звън. Погледна надолу към стъпалата си и видя, че те също са целите в кръв. Тя вървеше в кръв, оставяше следи от кръв.
„Времето ти изтича, Джеси.“
Знаеше.
Отново сведе гърди към таблата на леглото. Този път беше по-трудно да го задвижи, но накрая успя. След две минути стоеше до шкафа, в който се бе взирала толкова дълго и толкова безнадеждно от другия край на стаята. Една миниатюрна суха усмивчица трепна в ъглите на устата й. „Приличам на жена, която цял живот е мечтала за черните пясъци на Кона и не може да повярва, когато най-сетне е стъпила върху тях — помисли тя. — Изглежда просто като пореден сън, само дето е може би малко по-реален от повечето сънища, защото в този те сърби носът.“
Нейният нос не я сърбеше, но тя гледаше надолу към сгърчената като змия Джералдова вратовръзка, чийто възел все още си стоеше на мястото. Това бе от онези детайли, които дори най-реалистичните сънища рядко съдържат. До червената вратовръзка лежаха две малки, напълно еднакви кръгли и кухи ключета. Ключетата за белезниците.
Джеси вдигна дясната си ръка и я огледа критично. Последните два пръста все още висяха безжизнени. В един миг тя се запита до каква ли степен е увредила нервите на ръката си, но после отпъди тази мисъл. Тя можеше да придобие значение по-късно — когато можеха да придобият значение и някои от другите неща, които бе пренебрегнала за времетраенето на този изтощителен щурм в последната фаза на мача, — но засега уврежданията на нервите в дясната й ръка бяха за нея не по-важни от цената на свинското шкембе в Омаха. Важното бе, че палецът и следващите два пръста на тази ръка все още получаваха посланията. Те трепереха малко, сякаш за да покажат колко са шокирани от внезапната загуба на Доживотните си съседи, но все още откликваха. Джеси наведе глава и им заговори: — Трябва да престанете с това треперене. После треперете като луди, ако щете, но сега трябва да ми помогнете. Трябва. — Да. Защото мисълта, че може да изпусне ключовете или да ги бутне от шкафа, след като е стигнала чак дотук… това беше немислимо. Тя се вторачи строго в пръстите си. Те не престанаха да треперят, не съвсем, но докато ги гледаше, подскоците им стихнаха до едва забележимо потрепване.
— Добре — рече меко Джеси. — Не зная дали така е доста тъчно добре, или не, но скоро ще стане ясно.
Поне ключовете бяха два, което й даваше две възможности. Тя не видя нищо чудно в това, че Джералд е донесъл и двата — методичността бе главното му качество. Разликата между това да си добър и това да си велик била в планирането на случайностите, често казваше той. Този път не бе планирал само две случайности — инфаркта и ритника, който го предизвика. И като резултат, разбира се, той не беше нито добър нито велик, а само мъртъв.
— Кучешкото мезе — промърмори Джеси, отново без да съзнава, че говори на глас. — Някога Джералд беше звезда, на кучето мезето е сега. Нали, Рут? Нали, Тиквичке?
Тя защипа едното от малките стоманени ключета между палеца и показалеца на стенещата си дясна ръка (когато докосна метала, отново я споходи онова всепроникващо чувство, че всичко е сън), вдигна го, погледна го, после погледна гривната, която държеше лявата й китка. Ключалката представляваше малка кръгла вдлъбнатинка отстрани на белезницата. Джеси я оприличи на входен звънец, който някой богаташ може да има на вратата за приемане на покупките в господарската си къща. За да отвориш ключалката, трябваше просто да бутнеш кухото крайче на ключа в кръгчето и щом чуеш как щраква на мястото си, да го завъртиш.
Тя приближи ключето към ключалката, но още не бе успяла да плъзне крайчето му вътре, когато в съзнанието й придойде нова вълна от онзи особен тъмновъртеж. Олюля се и за втори път откри, че се сеща за Карл Валенда. Ръката й отново затрепера.
— Престани! — кресна тя бясно и отчаяно тресна ключето върху ключалката. — Преста…
Ключето не улучи кръгчето, вместо това се удари в твърдата стомана до него и се завъртя в мазните й от кръв пръсти. Тя го задържа още една секунда, после то се изплъзна от хватката й — смаза се, би могло да се каже — и падна на пода. Сега остана само едно ключе и ако изпуснеше и него…
„Няма — рече Тиквичка. — Кълна се, че няма. Просто давай, преди да си изгубила кураж.“
Тя сви веднъж дясната си ръка, после вдигна пръстите към лицето си. Огледа ги отблизо. Треперенето отново стихваше, макар и не достатъчно, че да й стигне, но тя не можеше да чака. Боеше се, че ако чака, ще изпадне в несвяст.