„Размърдай се, Джес!“
Беше Тиквичка и отново пискаше с този неин тревожен, досаден глас. За човек с такова сладко личице Тиквичка несъмнено успяваше да бъде голяма кучка, когато си го наумеше.
— Не кучка — рече тя, като позволи на очите си да спуснат клепачи. Малка, сънена усмивка докосна ъгълчетата на устните й. — Скърцащо колело.
„Размърдай се, по дяволите!“
„Не мога. Най-напред се нуждая от малко почивка.“
„Ако не се размърдаш веднага, почивката ти може да стане вечна! А сега си вдигни дебелия задник!“
Това стигна до нея.
— Въобще не е дебел, госпожице Устатница — изсумтя обидено Джеси и се помъчи да стане на крака. Нужни бяха само две усилия (второто провалено от нов парализиращ спазъм през диафрагмата й), за да се убеди, че поне засега ставането не е добра идея. При това то нямаше да разреши толкова проблеми, колкото щеше да създаде, защото тя трябваше да влезе в банята, а долният край на леглото сега стоеше на входа й като барикада.
Джеси се пъхна под леглото и пое напред като се плъзгаше с почти изящни плавни движения, издухвайки по пътя си тук-таме срещаните блудни мъхчета прах. Те политаха като малки изсъхнали буренчета през есента. По някаква причина тези мъхчета я накараха отново да се сети за жената от видението си — жената, коленичила в къпинака до бялата купчинка на смачкания комбинезон. Пропълзя в сумрака на банята и в носа я блъсна един нов мирис: тъмният мъхав мирис на вода. Вода, капеща от кранчетата над ваната, вода капеща от душа, вода, капеща от чешмата на умивалника. Усещаше дори особения мирис на още незапочналия да плесенясва влажен пешкир в коша зад вратата. Вода, вода навсякъде — и всяка нейна капка за пиене! Гърлото й се сви пресъхнало в шията, сякаш за да изкрещи, а тя усети, че всъщност докосва вода — малката локвичка от капещата тръба под мивката, онази, с която водопроводчикът сякаш все не се захващаше, независимо колко пъти го бяха карали. Джеси припълзя задъхана до локвичката, отпусна глава и взе да ближе линолеума. Вкусът на водата бе неописуем, коприненото й докосване до устните и езика й засенчваше всички сънища на сладка чувственост.
Имаше един-единствен проблем — не беше достатъчно. Този упойващо влажен, упойващо зелен аромат я обграждаше отвсякъде, но локвичката под мивката вече я нямаше, а жаждата и не бе утолена, само раздразнена. Този аромат, ароматът на сенчести пролети и стари скрити извори, направи това, което дори гласът на Тиквичка не бе успял да направи: той вдигна Джеси отново на крака.
Тя се изтегли нагоре, хваната за ръба на мивката. Зърна за миг някаква осемстотингодишна жена, която я гледаше от огледалото, после завъртя кранчето над умивалника, означено със „С“. От него бликна сладка вода — всичката вода на света. Тя отново понечи да нададе онзи победоносен вик, но този път успя да отрони само тих пресипнал шепот. Наведе се над умивалника и се гмурна в този мъхав изворен парфюм, като отваряше и затваряше уста досущ като риба. Водата имаше и онзи блудкав минерален дъх, който я бе преследвал през всичките години, откакто нейният баща й бе посегнал по време на затъмнението, но сега всичко с този дъх беше наред, сега той не бе мирисът на страха и срама, а мирисът на живота. Джеси го вдъхна, после го изкашля радостно, пъхвайки отворената си уста във водата, която струеше от кранчето. Продължи да пие, додето един силен, но безболезнен спазъм не я накара да избълва всичко навън. Водата излезе все още хладна от кратката си визита в стомаха й и опръска огледалото с розови капчици. После Джеси пое запъхтяно няколко глътки въздух и опита отново. Този път водата остана вътре.
33
Водата я съвзе по някакъв магически начин и когато накрая спря чешмата и отново се погледна в огледалото, тя се почувствува като приемливо факсимиле на човешко същество — слабо, страдащо от болка и с треперещи крака… но все пак живо и съзнаващо. Помисли си, че вече никога не ще изпита такова дълбоко удовлетворение, каквото й донесоха тези първи няколко глътки студена вода от бликащата чешма, а в целия й досегашен опит само първият й оргазъм можеше донякъде да съперничи на този миг. И в двата случая за няколко кратки секунди бе останала изцяло под властта на клетките и тъканите на физическото си същество, съзнателната й мисъл (но не и самото съзнание) бе пометена, а резултатът бе екстаз. „Никога няма да го забравя“ — помисли си тя със съзнанието, че вече го е забравила, точно както бе забравила великолепното медено жило на този първи оргазъм, веднага щом нервите бяха престанали да горят. Тялото изглежда презираше паметта… или отговорността за нея.