„Готвя се да припадна.“
„Не, Джес, нищо подобно. Не можеш да си го позволиш.“
Сигурно не можеше, но тя почти не се съмняваше, че все пак ще се случи. Нямаше как да го спре.
„Има. И знаеш как.“
Тя погледна надолу към одраната си ръка и я вдигна Всъщност нямаше нужда да прави нищо, освен да отпусне мускулите й. Земното притегляне щеше да се погрижи за останалото. Ако болката от удара на обелената ръка в ръба на рафта не се окажеше достатъчна, за да я измъкне от това ужасно осветено място, в което се бе озовала, нищо друго нямаше да е достатъчно. Един безкраен миг тя държа ръката до омацаната си в кръв лява гърда, като се опитваше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Накрая отново я отпусна до тялото си. Не можеше — просто не можеше. Тук имаше едно нещо в повече. Една болка в повече.
„Тогава тръгвай, преди да припаднеш.“
„И това не мога да направя“ — отвърна тя. Чувствуваше се не просто уморена, чувствуваше се така, сякаш току-що бе изпушила съвсем сама цяло наргиле първокласна камбоджанска марихуана. Единственото й желание беше да стои тук и да наблюдава как диамантените прашинки кръжат бавно в слънчевите лъчи, струящи през западния прозорец. И може би да изпие още една глътка от тази тъмнозелена вода с вкус на мъх.
— Олеле — изрече тя с унесен, изплашен глас. — Олеле майчице.
„Трябва да излезеш от банята, Джеси, трябва. Просто сега мисли само за това. Смятам, че този път е по-добре да пропълзиш по леглото — не съм сигурна, че ще успееш отново отдолу.“
„Но… но по леглото има стъкла. Ами ако се порежа?“
Това призова отново Рут Ниъри, която се разбесня.
„Вече свали почти цялата кожа от дясната си ръка — мислиш ли, че още няколко ранички ще имат някакво значение? Боже мой, маце, ами ако умреш в тази баня с путкина пеленка на китката и огромна тъпа физиономия на лицето? Какво ще кажеш за този вариант? Размърдай се, кучко!“
Две внимателни крачки я доведоха отново до прага на банята. Джеси остана там само за миг, като се олюляваше и премигваше на ярката слънчева светлина досущ като някой, прекарал целия следобед в киносалон. Със следващата крачка стигна до леглото. Когато бедрата й докоснаха окървавения дюшек, тя внимателно постави върху него лявото си коляно, сграбчи единия креватен стълб, за да осигури равновесието си, после се качи на леглото. Не бе подготвена за чувствата на страх и ненавист, които я заляха. Би помислила да спи отново в това легло толкова, колкото и в ковчега си. Дори само при колениченето върху него й се дощя да закрещи.
„Не се нуждаеш от дълбоки и смислени взаимоотношения с него, Джеси — просто премини през това шибано нещо.“
Успя някак да го стори, като премина по долния край на дюшека, избягвайки рафта заедно с трошките и парченцата от счупената водна чаша. Кратък стон на ненавист и мъка се откъсваше от нея всеки път, щом погледът й попаднеше върху увисналите от стълбовете белезници — едната зейнала отворена, а другата затворена в стоманен кръг, целият облян в кръв — нейната кръв. Белезниците не й приличаха на неодушевени предмети. Изглеждаха живи. И все още гладни.
Тя стигна до другия край на леглото, стисна стълба с вярната си лява ръка, завъртя тялото си върху коленете си с цялата грижливост на болничен рехабилитатор, после легна по корем и спусна крака на пода. Преживя един страшен миг, в който си помисли, че силите няма да й стигнат отново да се изправи, че просто ще лежи, докато припадне и се свлече от леглото. После си пое дълбоко дъх и се отблъсна с помощта на лявата си ръка. След миг бе на крака. Сега се олюляваше по-силно — приличаше на моряк, който се клатушка по време на сутрешната неделна част от тридневния запой през уикенда, но, слава Богу, все пак стоеше изправена. Още една вълна на тъмновъртеж преплава през ума й като пиратски кораб с огромни черни платна. Или като слънчево затъмнение.
Ослепяла, разлюляна напред-назад върху краката си, тя се молеше: „Моля Те, Господи, не ме оставяй да припадна. Моля Те, Господи, нали? Моля Те.“
Най-сетне светлината отново взе да изпълва деня. Когато реши, че нещата са станали възможно най-ярки, Джеси прекоси стаята до масичката с телефона, като държеше лявата си ръка на десетина сантиметра от тялото, за да пази равновесие. Вдигна слушалката, която сякаш тежеше колкото някой том от Оксфордския речник, после я доближи до ухото си. Нямаше никакъв сигнал, линията бе гладка и мъртва. Това като че ли не я учуди, но повдигна един въпрос: дали Джералд бе изключил телефона от контакта, както нравеше понякога, щом дойдеха тук, или нощният й посетител бе прерязал жиците някъде навън?