— Не е Джералд — изграчи тя. — Щях да го видя.
После осъзна, че това не е задължително — веднага след пристигането им тя се бе отправила към банята. Можеше тогава да го е сторил. Тя се наведе, улови гладкия бял шнур който се точеше от гърба на телефона до съединителната кутийка върху перваза на пода зад стола, после дръпна. Стори й се, че отначало малко поддаде, после нищо. Нищо чудно дори това първоначално поддаване да е било плод на въображението й — знаеше много добре, че вече не трябва да се осланя на сетивата си. Кабелът можеше просто да се е оплел в стола, но…
„Не — рече Благоверната. — Не идва, защото все още е включен — Джералд въобще не го е изключвал. Телефонът не работи, понеже онова, дето беше при теб снощи, е прерязало жицата.“
„Не я слушай, под гоя неин силен глас се крие страх даже и от собствената й сянка — рече Рут. — Щепселът е закачен за един от задните крака на стола — направо ти го гарантирам. Освен това е съвсем лесно да се провери, нали?“
Разбира се. Трябваше само да дръпне стола напред и да погледне зад него. И ако щепселът е изключен, да го включи отново.
„Ами ако направиш всичко това и телефонът пак не проработи? — попита Благата. — Тогава ще узнаеш още нещо, нали?“
Рут: „Престани да се мотаеш — имаш нужда от помощ и то бързо.“
Това беше вярно, но мисълта за дръпването на стола я изпътваше с морна потиснатост. Вероятно би могла да го направи — столът бе голям, но въпреки това едва ли тежеше и колкото една пета от леглото, а тя бе успяла да го придвижи през цялата стая. — но самата мисъл за това бе тежка. А дърпането на стола щеше да е само началото. След това трябваше да коленичи… да припълзи в сумрачния прашен ъгъл зад него, за да намери съединителната кутийка…
„Господи, маце! — извика Рут. Беше ужасена. — Нямаш никакъв избор! Смятах, че най-накрая всички сме се съгласили поне за едно нещо — че имаш нужда от помощ, и то бър..“
Джеси изведнъж затръшна вратата пред гласа на Рут, и то силно. Вместо да премести стола, тя се наведе над него, взе късата пола-панталон и внимателно я нахлузи на краката си. Върху предницата веднага се поръсиха капки кръв от напоената превръзка върху китката й, но тя почти не ги забеляза. Беше заета да отблъсква от вниманието си олелията от сърдити объркани гласове и да се пита кои пръв е пуснал всички тези чудаци в главата й. Все едно да се събудиш някоя сутрин и да откриеш, че през нощта домът ти се е превърнал в хан. Всички гласове изразяваха ужасено недоверие към това, което тя се канеше да направи, но Джеси внезапно откри, че не дава и пукната пара за тяхното мнение. Ставаше дума за нейния живот. Нейния.
Вдигна блузата и я навлече през главата. Фактът, че вчерашният ден е бил достатъчно топъл за тази случайна дреха без ръкави, изглеждаше за нейния объркан и шокиран ум убедително доказателство за съществуването на Бог. Не смяташе, че би била способна да понесе плъзването на одраната си ръка в дълъг ръкав.
„Остави това — помисли тя, — това е лудост и не е нужно да ми го казват някакви мними гласове. Възнамерявам да се махна оттук с колата — поне да се опитам, а би трябвало да направя едно-единствено нещо — да поместя този стол и да включа отново телефона. Сигурно е от загубата на кръв — тя временно ми е отнела разсъдъка. Това е откачена идея. Господи, този стол не може да тежи тридесет кила… почти съм се отървала вече!“
Да, само че въпросът не беше в стола, нито в идеята за типовете от спасителната служба, които щяха да я намерят в една и съща стая с голия наръфан труп на мъжа й. Джеси знаеше много добре, че би се готвила да отпътува с мерцедеса дори ако телефонът работеше безупречно, а тя вече бе извикала полицията, линейката и духовия оркестър на гимназията „Диъринг“. Защото не телефонът бе важното — въобще не. Важното беше… ами…
„Важното е, че трябва да се омета веднага оттук — помисли си тя и внезапно я побиха тръпки. Голите й ръце настръхнаха. — Защото онова нещо ще се върне.“
Улучи. Проблемът не беше в Джералд, стола или това, което онези от спасителната служба можеха да си помислят, когато пристигнеха тук и видеха ситуацията. Въпросът не бе дори в телефона. Проблемът беше космическият каубой, нейният стар приятел доктор Гибел. Ето защо тя обличаше дрехите си и разплискваше още малко от кръвта си наоколо вместо да се помъчи да възстанови контакта си с външния свят. Непознатото същество бе някъде наблизо, тя бе убедена в това. То само чакаше мрака, а мракът скоро щеше да дойде. Ако припаднеше, докато се опитва да отмести стола от стената или пълзи бодро из праха и паяжините зад него, когато пристигне онова нещо с пълния с кости куфар, тя можеше все още да е тук, съвсем сама. Нещо по-лошо — можеше да е още жива.