Освен това нейният посетител наистина бе прекъснал линията. Тя нямаше как да го знае… но въпреки това сърцето й го знаеше. Ако минеше през целия този ритуал с преместването на стола и включването на щепсела, телефонът пак щеше да е мъртъв, точно както този в кухнята и другия в антрето.
„И какво толкова в крайна сметка? — рече тя на гласовете си. — Смятам да карам до главния път, това е всичко. В сравнение с провеждането на импровизирана хирургична операция с парче от водна чаша и избутването на двоен креват, заедно с проливането на половин литър от кръвта ми, това ще бъде просто ощипване. Мерцедесът е добра кола и е насочена право към алеята. Ще се дотътря до шосе 117 с петнадесет километра в час и ако пред магистралата се почувствувам прекалено слаба, за да карам чак до магазина на Дейкин, просто ще спра на пътя, ще пусна дългите светлини и щом видя някой да приближава, ще натисна клаксона. Не виждам защо това да не свърши работа, след като пътят е прав и равен на по два километра в двете посоки. Големият номер на колата е в ключалките. Щом веднъж вляза в нея, ше има врати, които мога да заключа. То няма да може да влезе.“
„То!“ — опита се да се присмее Рут, но според Джеси беше уплашена — да, дори тя.
„Точно така — отвърна Джеси. — Нали ти беше тази, която винаги ми казваше, че по-често трябва да забравям главата си и да следвам сърцето си, нали така? Точно така. И знаеш ли какво казва сега сърцето ми, Рут? То казва, че мерцедесът е единственият ми шанс. И ако искаш да се присмееш на това, моля… но аз вече реших.“
Рут явно не искаше да се смее. Рут бе замлъкнала.
„Точно преди да излезе от колата, Джералд ми подаде ключовете й, защото трябваше да се пресегне към задната седалка за куфарчето си. Така направи, нали? Моля Те, Господи, нека паметта да не ме лъже.“
Джеси пъхна ръка в левия джоб на полата си и намери само няколко книжни кърпички. Посегна с десницата, притисна я плахо към външната страна на десния джоб и въздъхна с облекчение, когато усети познатата издутина на автомобилните ключове и голямата кръгла шеговита висулка на ключодържателя, който Джералд й бе подарил за последния рожден ден. На висулката бяха изписани думите: СЕКСИ ПАРЧЕ СИ. Джеси реши, че никога през живота си не се е чувствувала по-малко секси и повече като парче, но това нямаше значение, можеше да го преживее. Ключовете се намираха в джоба й, това бе важното. Ключовете бяха нейният билет за напускане на това ужасно място.
Маратонките й стояха една до друга под масичката за телефона, но Джеси реши, че вече се е облякла толкова, колкото е възнамерявала. Упъти се бавно към вратата за коридора с мънички, ситнички инвалидни стъпки. Докато вървеше, си напомни, преди да излезе навън, да провери телефона в коридора — от опит глава не боли.
Едва бе заобиколила горния край на леглото, когато светлината отново започна да се изплъзва от деня. Сякаш ярките плътни слънчеви лъчи, падащи през западния прозорец, бяха свързани с прожектор, а някой въртеше реостата му. Докато лъчите мътнееха, кръжащият из тях диамантен прах изчезна.
„О, не, не сега — умолително изрече тя наум. — Моля те, сигурно се шегуваш.“
Но светлината продължи да чезне и Джеси внезапно осъзна, че отново се олюлява, а тялото й очертава във въздуха все по-широки окръжности. Понечи да се хване за креватния стълб, но вместо това се озова вкопчена в кървавата белезница, от която толкова наскоро се бе отървала.
„Двадесети юли, хиляда деветстотин шестдесет и трета — помисли несвързано тя. — 5,42 следобед. Пълно затъмнение. Ще ми бъде ли някой свидетел?“
В ноздрите й нахлу смесената миризма на пот, сперма и бащиния й одеколон. Тя искаше да запуши нос, но изведнъж страшно отмаля. Успя да направи още две несигурни крачки после падна напред върху окървавения дюшек. Очите й бяха отворени и от време на време премигваха, но иначе лежеше отпусната и непомръдваща като удавница, изхвърлена на някой опустял плаж.
34
Мракът означаваше, че е мъртва — това бе първата й мисъл, щом се свести. Втората й каза, че ако е мъртва, няма да чувствува дясната си ръка така, сякаш най-напред е била засипана с напалм, а после одрана с бръснач. Третата бе изуменото прозрение, че ако е тъмно, а очите й са отворени — както изглеждаше на практика, — значи слънцето е залязло. Това я накара да се разбърза, като я изтласка от междинната зона, в която лежеше не съвсем в безсъзнание, но в дълбока следшокова отпадналост. Отначало не можа да си спомни защо мисълта за залеза трябва да е толкова плашеща, а после