(космически каубой — чудовище на любовта)
всичко се върна с такава шеметна сила, че й подействува като електрически шок. Тесните мъртвешки бледи бузи, високото чело, прехласнатите очи.
Докато тя бе лежала в полусвяст на леглото, вятърът наново се бе развихрил и задната врата отново хлопаше. За миг вратата и вятърът останаха единствените звуци, а после във въздуха се изви протяжен, треперлив вой. Джеси не бе чувала през живота си по-ужасен звук — звука, който според нея би могла да издаде жертва на преждевременно погребение, след като са я изкопали и извлекли от ковчега й — жива, но обезумяла.
Звукът замря в неспокойната нощ (а без съмнение бе нощ), но след миг се изви наново: нечовешки фалцет, пълен с идиотски ужас. Той се спусна по нея като живо нещо, накара я да затрепери безпомощно на леглото и да посегне към ушите си. Закри ги, но не можа да заглуши ужасния вик, който прозвуча за трети път.
— Ох, недей! — изстена тя. Никога не бе усещала такъв студ, такъв студ, такъв студ. — Ох, недей… недей.
Воят отлетя във фучащата нощ и не се поднови веднага. Джеси имаше на разположение един миг, за да си поеме дъх и да осъзнае, че в края на краищата това е само едно куче — може би всъщност онова куче, същото, което бе превърнало съпруга й в свой личен макдоналдски специалитет. След това воят все пак се поднови, но не бе за вярване, че някое същество от естествения свят може да издаде такъв звук — това положително бе дух на злата прокоба или вампир, който се гърчи със забит в сърцето кол. Когато звукът се издигна към кристалния си връх, Джеси внезапно разбра защо животното го издава.
То се беше върнало, точно както тя се опасяваше. Кучето някак бе узнало, почувствувало.
Джеси трепереше цялата. Очите й трескаво обходиха ъгъла, където снощи бе видяла да стои нейният гост — ъгъла, в който бе оставил бисерната обица и единствената стъпка. Прекалено тъмно бе, за да види някой от тези белези (ако се приемеше, че въобще съществуваха), но за момент Джеси помисли, че вижда самото същество, и усети как в гърлото й се надига писък. Стисна очи, отвори ги отново и не видя нищо освен разлюлените от вятъра сенки на дърветата пред западния прозорец. В същата посока, в далечината отвъд виещите се силуети на боровете, съзря чезнеща ивица от злато върху линията на хоризонта.
„Може да е седем часът, но щом краят на залеза все още се вижда, сигурно няма и толкова. Което означава, че съм лежала в безсъзнание само час, най-много час и половина. Може би не е твърде късно да се махна оттук. Може би…“
Този път кучето сякаш направо изпищя. Звукът извика у Джеси желанието да изпищи в отговор. Тя сграбчи един от креватните стълбове, защото отново бе започнала да се олюлява, и в този момент неочаквано осъзна, че всъщност не помни да е ставала от кревата. До такава степен я бе подлудило кучето.
„Овладей се, момиче. Поеми си дълбоко дъх и се овладей.“
Тя наистина си пое дълбоко дъх, а заедно с него и някаква миризма, която й беше позната. Приличаше на онзи блудкав минерален мирис, преследвал я през всичките отминали години — мирисът, който за нея означаваше секс, вода и баща, ала не беше съвсем като него. В този си вариант той като че ли се преплиташе с някакъв друг мирис или миризми — престоял чесън… стар лук… мръсотия… немити крака, може би. Тази воняща смесица прекатури Джеси отново надолу в кладенеца на годините и я изпълни с онзи безпомощен нечленоразделен ужас, който изпитват децата, когато усетят как някое безлично, безименно същество — някое То — чака търпеливо под леглото да подадат крак… или пък да провесят ръка…
Вятърът изфуча. Вратата изхлопа. А някъде по-наблизо крадешком изскърца дъска, както става с дъските, когато върху тях стъпи някой, който се опитва да мине безшумно.
„Върнало се е — прошепна умът й. Сега всичките гласове бяха сплетени в едно. — Точно това надушва кучето, точно това надушваш ти и точно това накара дъската да изскърца, Джеси. Онова нещо, дето снощи бе тук, сега се е върнало за теб.“
— О, Господи, моля Те, не — изстена тя. — О, Господи не. О, Господи, не. О, мили Боже, не позволявай това да е вярно!
Опита се да помръдне, но краката й стояха замръзнали на пода, а лявата й ръка бе прикована към креватния стълб. Страхът я бе обездвижил така безотказно, както приближаващите фарове обездвижват сърната или заека, осветени по средата на пътя. Тя щеше да стои тук, да стене сподавено и да опитва да се моли, додето то дойде при нея, дойде за нея — космическият каубой, жътварят на любовта, просто някакъв пътуващ търговец на мъртвите, чието мострено сандъче е пълно с кости и пръстени вместо с четки „Амуей“ или „Фулър“.