Кучешкият вик се заизвива във въздуха, заизвива се и в главата й, докато в един миг тя си помисли, че със сигурност ще полудее от него.
„Сънувам — каза си Джеси. — Затова не можах да си спомня как съм станала — сънищата са умственият вариант на журналните книги в «Рийдърс дайджест» и в тях човек никога не може да си спомни такива маловажни неща. Загубих съзнание, да — това наистина стана, само че вместо да изпадна в кома, изпаднах в естествен сън. Това сигурно означава, че кървенето трябва да е спряло, защото не вярвам умиращите от кръвоизливи да сънуват кошмари на път към вечния си дом. Спя, това е всичко. Спя и сънувам дядото на всички лоши сънища.“ Невероятно успокояваща мисъл, която обаче имаше един недостатък: не бе истина. Танцуващите сенки на дърветата в ъгъла бяха истински. Истинска беше и странната миризма, която витаеше в къщата. Тя бе будна и трябваше да се махне оттук.
— Не мога да се помръдна! — изхленчи Джеси.
„Можеш — мрачно й рече Рут. — Не си се измъкнала от тези шибани белезници, за да умреш от страх, маце. Размърдай се сега — няма нужда да ти казвам как да го направиш, нали?“
— Не — промълви Джеси и плесна леко креватния стълб с опакото на дясната си ръка. Движението й бе незабавно последвано от истински взрив от болка. Притискащото я менгеме на паниката се пръсна като стъкло и когато кучето нададе още един от онези вледеняващи писъци, Джеси почти не го чу — ръката й бе доста по-наблизо и пищеше доста по-силно.
Да — беше дошло времето да стане на градинар и да си обере крушите оттук, да стане на боклук и да се омете. Мисълта за пушката на Джералд изплува за секунда в съзнанието й, после тя я отхвърли. Нямаше никаква представа къде е прибрана и дали въобще е тук.
Премина бавно и внимателно през стаята върху треперещите си нозе, отново протегнала лявата си ръка настрани, за да пази равновесие. Коридорът пред спалнята представляваше въртележка от движещи се сенки — вдясно зееше вратата към спалнята за гости, вляво стоеше отворена и вратата на допълнителната стаичка, която Джералд използуваше за кабинет. По надолу вляво един свод извеждеше към кухнята и дневната. Надясно бе незатворената задна врата… мерцедесът… и може би свободата.
„Петдесет крачки — помисли тя. — Не може да са повече, а вероятно са по-малко. Тъй че тръгваме, нали?“
Но отначало просто не можа. Спалнята сякаш олицетворяваше някаква мрачна сигурност — колкото й несъмнено странно да изглежда това на всеки, неусетил онова, през което тя бе преминала за последните близо двадесет и осем часа.
Коридорът обаче… там в него можеха да се спотайват всякакви неща. Всякакви. После нещо, което звучеше като хвърлен камък, тупна върху западната стена на къщата, точно до прозореца. Джеси нададе свой собствен кратък ужасен вой, после осъзна, че това е само клонът на престарелия смърч до верандата.
„Съвземи се — строго каза Тиквичка. — Съвземи се и се махни оттук.“
Без да сваля протегнатата си настрани ръка, тя се заклатушка безстрашно напред, отброявайки с притаен дъх крачките си. На дванадесет отмина спалнята за гости. На петнадесет стигна до кабинета на Джералд и там започна да чува нисък и безжизнен свистящ звук, който напомняше за пара, излизаща от стар радиатор. Отначало не свърза звука с кабинета — помисли, че самата тя го издава. Сетне, докато вдигаше дясното си стъпало, за да направи шестнадесетата крачка, звукът се усили. Този път се открои по-ясно и Джеси осъзна, че не може да го издава тя, защото сдържа дъха си.
Бавно, много бавно извърна глава към кабинета, в който съпругът й никога вече нямаше да работи над адвокатските досиета, пушейки една след друга цигари „Марлборо“ и тананикайки под носа си стари хитове на „Бийч Бойс“. Къщата около нея стенеше като стар кораб, който пори водите на развълнувано море и скърца, блъскан от студения вятър. Сега освен хлопаща врата чуваше и потропващ капак на прозорец, но тези звуци бяха някъде другаде, в един друг свят, където не приковаваха съпругите с белезници, съпрузите не отказваха да чуват, а нощните същества не дебнеха в сенките. Докато извръщаше глава, усети как мускулите и жилите във врата й изскърцаха като креватни пружини. Очите й туптяха в орбитите си като разжарени въглени.
„Не искам да гледам! — изкрещя умът й. — Не искам да гледам, не искам да виждам!“
Но нямаше сили да не гледа. Сякаш някакви яки невидими ръце извръщаха главата й, докато вятърът фучеше, а задната врата хлопаше, а капакът на прозореца тропаше, а кучето отново извиваше своя злочест, смразяващ костите вой, с който пронизваше черното октомврийско небе. Главата й спря да се върти едва когато застана с лице към кабинета на мъртвия си съпруг, и ето, разбира се, там беше — висок силует, изправен до Джералдовия ергономичен стол, пред плъзгащата се стъклена врата. Тясното му бяло лице висеше в мрака като разтеглен череп. Тъмната ъгловата сянка на куфара със сувенирите беше приклекнала между краката му.