Тя си пое въздух, за да изпищи, но това, което излезе от гърлото й, наподобяваше звук от чайник със счупена свирка:
— Ъххххаааххххххх.
Само това и нищо друго.
Някъде там, в другия свят, по краката й се стичаше гореща урина, тя се подмокряше за втори пореден ден и чупеше всички рекорди в това отношение. В другия свят вятърът фучеше и караше къщата да се тресе върху костите си. Смърчът отново тропна с клон по западната стена. Кабинетът на Джералд представляваше лагуна от танцуващи сенки и отново много трудно можеше да се каже какво вижда тя… и дали въобще вижда нещо.
Кучето отново нададе своя остър, ужасен вик, а Джеси си помисли:
„Ох, виждаш го, така е. Може би не толкова ясно, колкото кучето навън го подушва, но го виждаш.“
Сякаш за да премахне всеки остатък от съмнение, който би могла да има по този въпрос, нейният посетител протегна врат напред в някаква пародия на любопитство, като й даде възможност с един ясен, но милостиво кратък поглед да види лицето му. То напомняше извънземно същество, което без особен успех се опитва да имитира човешки черти. Преди всичко бе прекалено тясно — по-тясно лице Джеси не бе виждала през живота си. Носът бе не по-широк от нож за масло. Високото чело изпъкваше като уродлива луковица. Очите на съществото представляваха прости черни кръгове под острите ъгли, оформящи веждите му; месестите устни с цвят на черен дроб сякаш едновременно се цупеха и размазваха.
„Не, не се размазват — помисли си тя с онази ослепителна и тънка яснота, която понякога остава жива като горящата жичка на електрическа крушка в сферата на пълния ужас. — Не се размазват, усмихват се. То се опитва да ми се усмихне.“
После онова се наведе да вземе куфара си и тясното му размазано лице отново милостиво изчезна от гледката. Джеси се олюля една крачка назад, опита се отново да изпищи и отново успя да издаде само един изнемощял, стъклен вопъл.
Стенещият под стрехите вятър го заглуши.
Нейният посетител се изправи пак — с едната си ръка държеше куфара, а с другата го откопчаваше. Джеси осъзна две неща, но не защото искаше, а защото способността на ума й да открива и избира какво да усети напълно бе рухнала. Първото нещо бе свързано с миризмата, доловена от нея по-рано. Не беше на чесън, на лук, на пот или мръсотия. Миришеше на гниеща плът. Второто бе свързано с ръцете на съществото. Сега, когато се намираше по-близо до него и можеше да вижда по-добре (искаше й се да не е така, но уви), те я поразиха още по-силно — уродливи, издължени израстъци, които сякаш трептяха в раздвижените от вятъра сенки като пипала. Представиха й куфара сякаш за да го одобри и сега Джеси видя, че това не е сандъче на пътуващ търговец, а плетен сандък, подобен на огромна рибарска кошница.
„Виждала съм такъв сандък някога — помисли тя. — Не зная дали беше в някое старо телевизионно предаване или наяве, но съм виждала. Когато бях малка. Излезе от дълга черна кола с врата на задния капак.“
Внезапно в нея проговори някакъв мек и зловещ извънземен глас: „Едно време, Джеси, когато президентът Кенеди още бе жив и всички момиченца бяха Тиквички, а пластмасовата чанта за трупове още не бе измислена — отдавна, по времето на затъмнението, да кажем, — такива сандъци се срещаха често. Произвеждаха се във всякакви размери, от «Мъжки наднормен» до «Шестмесечен зародиш». Твоят приятел си държи сувенирите в старовремски сандък за трупове от погребално бюро, Джеси.“
Щом осъзна това, тя осъзна и още нещо. Замислиш ли се веднъж, то ставаше съвършено очевидно. Съществото, което й гостуваше, бе мъртво — това бе причината да мирише така. Нещото в кабинета на Джералд не бе баща й, но все пак бе ходещ мъртвец.
„Не… не, не може да бъде…“
Но беше. Нямаше и три часа, откакто бе усетила същата миризма от Джералд. Усети я вътре в Джералд, как се разпалва в плътта му като някаква екзотична болест, която заразява само мъртвите.
Сега посетителят й отново отваряше сандъка си и го протягаше към нея, а тя за пореден път видя златистите отблясъци и диамантените искри сред купчините кости. Отново гледаше как тясната ръка на мъртвеца се пъха вътре и започва да разбърква съдържанието на плетения сандък — сандък, който някога е съхранявал трупове на младенци или много малки дечица. Отново чу мрачното тракане и шумолене на кости, което приличаше на звук от напластени с мръсотия кастанети.