Джеси стоеше вторачена, хипнотизирана и почти прехласната от ужас. Разсъдъкът й отстъпваше, чувствуваше го как си тръгва, почти го чуваше, но нямаше нищичко на цялата Божия земя, с което би могла да го спре.
„Има! Можеш да бягаш! Трябва да бягаш, и то веднага!“
Беше Тиквичка и пищеше… но освен това се намираше много далеч, изгубена в някаква дълбока каменна теснина в главата й. Джеси откриваше, че там има много теснини и много виещи се, тъмни каньони, както и пещери., които никога не са виждали слънчева светлина — места, където затъмнението никога не свършваше, така да се каже. Беше интересно. Интересно бе да се открие, че човешкият разсъдък всъщност не е нищо друго освен едно гробище, построено върху черно и кухо място, по чието дъно пълзят уродливи влечуги, подобни на това. Интересно.
Навън кучето отново нададе вой и Джеси най-сетне намери гласа си. Тя изви заедно с животното — един кучешки звук, в който по-голямата част от разсъдъка й липсваше. Представяше си как би издавала подобни звуци в някоя лудница. Как би ги издавала до края на живота си. Откри, че съвсем лесно може да си представи това.
„Джеси, не! Дръж се! Дръж се за разума си и бягай! Бягай оттук!“
Нейният посетител се хилеше насреща й, устните му се гърчеха встрани от венците и отново разкриваха онези златни отблясъци в дъното на устата му, отблясъци, които й напомняха за Джералд. Златни зъби. Съществото имаше златни зъби и това означаваше, че е…
„Това означава, че то е истинско, да, но нали вече установихме този факт? Остава един-единствен въпрос: какво ще правиш сега? Имаш ли някакви идеи, Джеси? Ако имаш, най-добре ги дай тука, защото времето ужасно напредна.“
Привидението пристъпи напред, като все още държеше сандъка отворен, сякаш очакваше от нея да се възхити на съдържанието му. Джеси забеляза, че то носи огърлица — някаква странна огърлица. Плътният неприятен мирис се засилваше. Също и безпогрешното усещане за злонамереност. Опита се да отстъпи назад, за да компенсира крачката, която съществото бе направило към нея, но откри, че не може да помръдне краката си. Като че ли бяха залепнали за пода.
„То иска да те убие, маце — рече Рут и Джеси разбра, че това е така. — Ще му позволиш ли да го стори? — Сега в гласа на Рут нямаше нито гняв, нито сарказъм, само любопитство. — След всичко, което ти се случи, наистина ли ще го оставиш да те убие?“
Кучето зави. Ръката разбърка. Костите зашептяха. Диамантите и рубините палнаха мътния си нощен огън.
Почти без да съзнава какво прави, камо ли защо го прави, Джеси сграбчи с лудешки треперещите палец и показалец на десницата си своите собствени пръстени — онези върху безимения пръст на лявата ръка. Болката от стискането в опакото на десницата бе смътна и далечна. Джеси почти не бе сваляла пръстените през всички дни и години на брака си, а последния път, когато го направи, трябваше да насапуниса пръста си. Не и сега. Сега те се изхлузиха лесно.
Тя протегна окървавената си ръка към съществото, което сега бе дошло чак до библиотеката встрани от вратата на кабинета. Пръстените лежаха в мистична осморка върху дланта й, под импровизираната превръзка на китката. Съществото спря. Усмивката върху подпухналата му безформена уста трепна в някакво ново изражение, което можеше да е гняв или просто объркване.
— Ето — рече Джеси с хрипливо, задавено ръмжене. — Ето, вземи ги. Вземи ги и ме остави на мира.
И преди съществото да помръдне, тя хвърли пръстените в отворения сандък, както някога бе мятала монети в кутиите с надпис ТОЧНА СУМА при бариерата на влизане в Ню Хампшър. Сега ги делеше по-малко от метър и половина, сандъкът бе голям и двата пръстена лесно го улучиха. Тя чу отчетливото двойно тропване при удара на годежния и венчалния й пръстен в костите на непознатите мъртъвци.
Устните на съществото отново се набръчкаха встрани от зъбите и то отново започна да издава онзи шипящ, кадифен съсък. Направи още една крачка напред и тогава в нея се събуди нещо — нещо, което досега бе лежало зашеметено и невярващо на пода на разума й.
— Не! — изпищя Джеси. Обърна се и тръгна, залитайки по коридора, а в същото време вятърът фучеше, а вратата хлопаше, а капакът на прозореца тропаше, а кучето виеше, а то беше точно зад гърба й, точно там, тя чуваше съскащия звук и всеки момент то щеше да се протегне към нея, тесни бели пръсти, гърчещи се в края на измислена ръка, дълга като пипало — и тя щеше да почувствува как тези гниещи бели пръсти се сключват около гърлото й…