После се озова до задната врата, отваряше я, измъкваше се на верандата и се спъваше в дясната си пета, падаше и дори при самото падане по някакъв начин си напомняше да завърти тялото си така, че да се приземи на лявата му страна. Така стана, но все пак бе достатъчно силно, че пред очите й да изскочат искри. Търкулна се по гръб, вдигна глава и се взря във вратата, очаквайки да види как тясното бяло лице на космическия каубой изниква иззад мрежата й. То не изникна, а и тя вече не чуваше съскането. Не че тези неща значеха много — то можеше да се втурне навън всеки миг, да я сграбчи и да разкъса гърлото й.
Джеси се изправи с мъка, успя да направи една крачка, сетне краката й, треперещи от шока и загубата на кръв, изневериха на тялото си и отново го проснаха на дъските до покрития с мрежа контейнер, в който изхвърляха боклука. Тя изстена и вдигна очи към небето, където позлатените от почти пълната луна облаци препускаха от запад на изток с лудешка бързина. Сенки се нижеха по лицето й като митични татуировки. После кучето отново нададе вой, но сега, когато бе навън, той звучеше по-отблизо и това й даде миниатюрното късче допълнителен стимул, от който се нуждаеше. Протегна се към ниския скосен капак на кофата с лявата си ръка, опипа наоколо за дръжката и се подпря на нея, за да се вдигне на крака. Щом се изправи, остана известно време здраво хваната, изчаквайки земята да спре да се люлее. После пусна дръжката и тръгна бавно към мерцедеса, като този път разпери и двете си ръце за равновесие.
„Колко прилича на череп къщата в тая лунна светлина! — смая се тя след първия си ококорен, безумен поглед назад. Колко много прилича на череп! Вратата е устата му, прозорците са очите, дървесните сенки са косите…“
После й хрумна друга мисъл и сигурно беше забавна, защото тя изпищя от смях във ветровитата нощ.
„И мозъка, не забравяй мозъка. Джералд е мозъкът, разбира се. Мъртвият гниещ мозък на къщата.“
Щом стигна до колата, тя се изсмя отново, този път по-силно от всякога, а кучето изви в отговор.
„На кутрето ми бълшетата, хапели го по крачетата“ — каза си Джеси. Нейните собствени крака се огънаха и тя сграбчи дръжката на вратата, за да не падне на алеята, но нито за миг не престана да се смее. Точната причина за този смях не й беше ясна. Можеше да я разбере, когато частите на разсъдъка й, сега заключили себе си в самозащита, някога се събудеха отново, но това нямаше да се случи, преди тя да се махне оттук. Ако въобще се махнеше.
— Сигурно накрая ще имам нужда и от кръвопреливка — каза тя и това предизвика нов изблик на смях. Пресегна се несръчно към десния джоб с лявата си ръка, като продължаваше да се смее. Още опипваше за ключа, когато осъзна, че миризмата се е върнала и че съществото с плетения сандък стои точно зад гърба й.
Обърна глава и докато смехът бе все още в гърлото й, а усмивката все още кривеше устните й, наистина зърна за миг тези тесни бузи и тези прехласнати, бездънни очи. Но ги видя само заради
(затъмнението)
страха си, не защото там наистина имаше нещо — задната веранда все още пустееше, замрежената врата чернееше като висок правоъгълник от мрак.
„Но ти по-добре побързай — каза Благоверната Бърлингейм. — Да, по добре да станеш на градинар, докато все още можеш, какво ще кажеш?“
— Ще стана на прах и ще отпраша — съгласи се Джеси и продължи да се смее още малко, докато изваждаше ключа от джоба си. Той почти се изплъзна от ръката й, но тя го улови за огромната пластмасова висулка. — Секси парче си — рече и се изкиска весело, а вратата изхлопа и призракът на мъртвия каубой излезе заплашително от къщата сред мръснобял облак от костен прах, но когато тя се обърна (като отново за малко да изпусне ключа, независимо от голямата висулка), там нямаше никой. Просто вятърът бе хлопнал вратата — нищо друго.
Отвори откъм шофьорското място, вмъкна се зад волана на мерцедеса и успя да дръпне треперещите си крака след себе си. Затръшна вратата и докато буташе надолу главната ключалка, която заключваше всички останали врати (плюс багажника, разбира се, нищо на света не може да се мери с немската прецизност), почувствува как я облива неописуемо чувство на облекчение. Облекчение и нещо друго. Това друго нещо сякаш бе разсъдък и тя си помисли, че никога в живота си не е изпитвала нещо, което би могло да се сравни с неговото сладко и съвършено завръщане… като не се брои първата глътка вода от чешмата, разбира се. Джеси имаше чувството, че в крайна сметка тази вода ще се превърне в шампанското на всички времена.
„Колко ли ми оставаше да полудея там вътре? Колко ли, наистина?“