„Това едва ли е нещо, което някога би пожелала да узнаеш със сигурност, маце“ — отвърна печално Рут Ниъри.
Да, сигурно. Джеси пъхна ключа в процепа и го завъртя. Нищо не стана.
Последният остатък от смеха й заглъхна, но не я обзе паника, все още се чувствуваше нормална и сравнително цяла. „Мисли, Джеси!“ Тя помисли и отговорът дойде почти незабавно. Мерцедесът бе в напреднала възраст (тя не помнеше някога да са имали нещо толкова драстично старо) и трансмисията напоследък бе започнала да прави някои досадни номера въпреки немската прецизност. Един от тях бе отказът да запали понякога, ако шофьорът не разклати стърчащия от конзолата между седалките лост, при това силничко. Завъртането на ключа и разклащането на лоста бе операция, която изискваше участието на двете ръце, а нейната десница вече туптеше ужасно. При мисълта да я използува за мърдане на лоста тя потръпна, и то не само заради болката. Почти беше сигурна, че това отново ще отвори дълбокия разрез върху вътрешната страна на китката й.
— Моля Те, Господи, имам нужда от малко помощ тука — промълви тя и отново завъртя ключа. Пак нищо. Дори щракване. И този път като злонравно крадливо гаменче в главата й се прокрадна една нова мисъл: това, че не можеше да запали колата, нямаше нищо общо с дребната повреда, станала в трансмисията. Това отново бе работа на нейния посетител. Съществото бе прерязало телефонните жици, то бе вдигнало също така и капака на мерцедеса, за да изтръгне разпределителната кутия и да я захвърли в гората.
Вратата изхлопа. Тя хвърли нервен поглед натам, почти убедена, че е зърнала за миг бялото му ухилено лице в тъмнината на прага. След още една или две секунди то щеше да излезе. Щеше да грабне някой камък и да разбие стъклото на колата, после щеше да вземе едно от дебелите парчета предпазно стъкло и…
Джеси се пресегна през тялото си с лявата ръка и забута лоста с всичка сила (макар че той всъщност сякаш въобще не помръдна). После се протегна непохватно през долната дъга на волана с десницата си, стисна ключа и отново го завъртя.
Още едно нищо. С изключение на тихия дебелашки смях на чудовището, което я гледаше. Това тя чуваше ясно, та макар и само в ума си.
— Моля Те, Боже, не може ли поне малко да си отдъхна, мамка му? — изкрещя тя. Лостът шавна под дланта й, после Джеси завъртя ключа до позиция „старт“ и този път двигателят изръмжа и оживя — Ja, mein Fuhrer! — Тя изхлипа от облекчение и включи фаровете. Чифт блестящи оранжево-жълти очи лъснаха насреща й от алеята. Тя изпищя, почувствувала как сърцето й напира да се изтръгне от тръбите си, за да се натъпче горе в гърлото и да я задуши. Беше кучето, разбира се — бездомното псе, което в известен смисъл се явяваше последният клиент на Джералд.
Бившият Принц стоеше като прикован, за миг заслепен от блясъка на фаровете. Ако точно в този миг Джеси бе включила лоста, сигурно щеше да потегли напред и да го убие. Дори й хрумна да го направи, но в някакъв далечен, теоретичен смисъл. Омразата към кучето и страхът й от него бяха изчезнали. Видя колко бе мършаво и как репеите оплитаха сплъстената му козина — твърде рядка, за да му осигури защита срещу идващата зима. И преди всичко видя как то се сгърчи пред светлината, как ушите му увиснаха, а хълбоците му хлътнаха на фона на алеята.
„Не смятах, че е възможно — рече си тя, — но май попаднах на нещо, което е по-окаяно дори и от мен.“
Натисна клаксона на мерцедеса с дланта на лявата си ръка. Той нададе един-единствен кратък звук, по-скоро „бръп“, отколкото „бип“, но това се оказа достатъчно, за да размърда кучето. То се обърна и изчезна в гората, без да хвърли поглед назад.
„Последвай примера му, Джес. Махай се оттук, докато все още можеш.“
Добра идея. Всъщност единствената. Тя отново се пресегна през тялото си с лявата ръка, този път за да бутне скоростния лост надолу, в позиция „напред“. Той захвана с обичайната си успокоителна лека засечка и колата се плъзна бавно по павираната алея. От двете й страни като в театър на сенките заиграха разлюлени от вятъра дървета, които изпращаха първите ураганни вихрушки от есенни листа да кръжат в нощното небе.
„Аз го правя — помисли с почуда Джеси. — Наистина го правя, наистина си обирам крушите оттук.“
Караше по алеята, караше към безименния път, който. щеше да я изведе на Бей Лейн, която на свой ред щеше да я доведе до шосе 117 и цивилизацията. Къщата (която на оветрената октомврийска луна повече от всякога приличаше на огромен череп) непрестанно се смаляваше в огледалото за обратно виждане и докато я наблюдаваше, Джеси си помисли:
„Защо то ме оставя да си ида? И оставя ли ме? Наистина ли ме оставя?“