Част от нея — влудената от страх част, която никога нямаше да избяга напълно от белезниците и главната спалня на къщата край горния залив на езерото Кашуакамак — веднага я увери, че то не я оставя, че съществото с плетения сандък само си играе с нея както котка си играе с ранена мишка. Не след дълго, със сигурност преди тя да стигне края на алеята, то щеше да я догони като прекоси разстоянието помежду им с помощта на дългите си рисувани крака, щеше да протегне дългите си рисувани ръце, за да сграбчи задната броня и да спре колата. Немската прецизност си беше наред, но когато си имаш работа с нещо, дето се е завърнало от мъртвите… ами… Но къщата продължи да се смалява в огледалото и нищо не се показа от задната врата. Като управляваше колата с лявата си ръка, Джеси стигна до края на алеята, зави надясно и последва дългите светлини на фаровете по тесните бразди от колелата в посока Бей Лейн. Веднъж на всеки две или три години през август доброволен екип от летни обитатели, зареждани главно с бира и клюки, орязваха храстите и окастряха надвисналите клонаци по пътя към Бей Лейн, но тази година беше почивна и пътеката се оказа много по-тясна, отколкото би искала Джеси. Всеки път, когато разклатен от вятъра клон чукваше покрива или корпуса на колата, тя се стряскаше леко.
И все пак наистина се спасяваше. Знаците, които бе научила през годините, един подир друг никнеха в светлините на фаровете, а после се стопяваха зад нея: огромната скала с раздвоения връх, обраслата в буренаци порта и закованата върху нея табела с избледнял надпис, изтръгнатият от корените си смърч, килнат сред редица по-ниски смърчове като огромен пияница, влачен към къщи от по-дребните си и по-трезви приятели. Пияният смърч беше само на половин километър от Бей Лейн, а оттам до магистралата имаше не повече от три километра.
— Мога да се справя, стига да не се тревожа — рече тя и много внимателно натисна копчето на радиото с десния си палец. Бах — мек, достолепен и най-вече разумен — изпълни колата от четири посоки. Все по-добре и по-добре. — Хич не се тревожи — повтори Джеси малко по-високо. — Ами се смажи. — Дори последният шок — лъсналите оранжеви очи на бездомния пес — вече лека-полека избледняваше, макар тя да усещаше как се разтреперва. — Абсолютно никакъв проблем, стига само да не се тревожа.
Правеше го наистина, всъщност може би малко по-старателно, отколкото трябваше. Стрелката на скоростомера едва докосваше знака за петнадесет километра в час. Да бъдеш сигурно заключен в познатия интериор на собствената си кола действуваше като чуден тонизатор — тя вече бе започнала да се пита дали през цялото време не е скачала срещу сенки, — но сега съвсем не беше време да приема нещата за даденост. Ако някой бе идвал в къщата, той (то, настоя един по-дълбок глас — най-извънземният от всички извънземни) можеше да е използувал някоя от другите врати на излизане от къщата. Възможно бе в момента да я следи. И ако тя продължеше да се тътри само с петнадесет километра в час, един наистина решителен преследвач би могъл дори да я настигне. Джеси хвърли поглед към огледалото за обратно виждане с желанието да увери себе си, че тази мисъл е само параноя, предизвикана от шока и изтощението. В този миг усети как сърцето примира в гърдите й. Лявата ръка падна от волана и тупна в скута й върху дясната. Това трябваше адски да боли, но болка нямаше — абсолютно никаква. Непознатото същество седеше на задната седалка, притиснало зловещо дългите си ръце към двете страни на главата си като маймуната, която се прави, че нищо не е чула. Черните му очи се взираха в нея с върховно кух интерес.
„Ти виждаш… аз виждам… НИЕ виждаме… само сенки!“ — извика Тиквичка, но този вик бе повече от далечен; сякаш идваше от другия край на вселената.
И не беше вярно. Тя виждаше в огледалото нещо повече от сенки. Онова на задната седалка бе оплетено в сенки наистина, но не бе направено от тях. Джеси видя лицето му: изпъкнало чело, кръгли черни очи, тънък като бръснач нос, пълни, безформени устни.
— Джеси! — прошепна възторжено космическият каубой. — Нора! Рут! Леле Боже! И Тиквичка може!
Застинали върху огледалото, очите й видяха как пътникът се наведе бавно напред, видяха как издутото му чело се скланя към дясното й ухо, сякаш съществото възнамеряваше да й повери някаква тайна. Видяха как подпухналите устни се плъзват встрани от щръкналите потъмнели зъби в изкривена, куха усмивка. Именно в този момент започна окончателният срив в разсъдъка на Джеси Бърлингейм.
„Не! — извика собственият й глас, изтънял до тоновете на вокалист върху издраскана стара плоча, включена на седемдесет и осем оборота. — Не, моля, не! Не е честно!“