— Джеси! — Зловонният му дъх — остър като пила и студен като въздух в камера за дълбоко замразяване. — Нора! Джеси! Рут! Джеси! Тиквичка! Благоверна! Джеси! Мама!
Изцъклените й очи забелязаха, че издълженото бяло лице сега е полускрито в косата й, а ухилената му уста почти целува ухото й, шепнейки отново и отново своята сладка тайна:
— Джеси! Нора! Блага! Тиквичка! Джеси! Джеси! Джеси!
В очите й избухна бял въздушен взрив, който остави след себе си само голяма тъмна дупка. Докато се гмуркаше в нея, Джеси оформи една последна свързана мисъл:
„Не трябваше да поглеждам — в крайна сметка ми изгори очите.“
След това политна напред към волана и припадна. Когато мерцедесът се блъсна в един от огромните борове, които ограждаха този участък от пътя, предпазният колан я дръпна назад. Ако мерцедесът беше достатъчно нов, за да е оборудван с въздушна възглавница, ударът сигурно щеше да я включи. Но той не бе достатъчно силен нито да повреди двигателя, нито дори да го спре: добрата стара немска прецизност отново бе възтържествувала. Бронята и решетката бяха изкривени, а знакът на фирмата стоеше килнат настрани, но двигателят просто лениво забави ход и се вглъби в себе си.
След около пет минути един заровен в контролното табло микрочип усети, че двигателят е вече достатъчно затоплен, за да се включи парното. Вентилаторите под таблото меко зашушнаха. Джеси се бе свлякла настрани върху вратата на шофьора, полегнала с притисната до прозореца буза. Приличаше на уморено дете, което накрая се е предало и е заспало, макар къщата на баба му да е хей там на другия хълм. Над нея огледалото за обратно виждане отразяваше празната задна седалка, а още по-назад и пустата алея, огряна от лунната светлина.
35
Цяла сутрин бе валял сняг — мрачно време, но добро за писане на писма — и когато сноп слънчеви лъчи падна върху клавиатурата на компютъра, Джеси вдигна изненадано поглед, загубила мисълта си при това сепване. Гледката през прозореца не просто я очарова, а я изпълни с чувство, което не бе изпитвала от дълго време и още дълго не очакваше да изпита, ако въобще някога това можеше да се случи. Чувството бе радост — дълбока, сложна радост, която никога не би могла да обясни.
Снегът не бе спрял — във всеки случай не напълно, — но яркото февруарско слънце пробиваше облаците горе и превръщаше прясната двадесетсантиметрова пелена на земята, както и снежинките, които още се носеха във въздуха, в искряща диамантена белота. Прозорецът предлагаше обширен изглед към източната главна улица на Портланд и този изглед бе успокоявал и очаровал Джеси при всякакво време и сезон, но тя никога не бе виждала нищо подобно: съчетанието ог сняг и слънце превръщаше сивия въздух над залива Каскоу в митична съкровищница от преплитащи се цветни дъги.
„Ако в онези снежни глобусчета, където винаги можеш да предизвикаш фъртуна само с едно тръсване, живееха истински хора, те щяха непрекъснато да виждат такова време“ — помисли тя и се засмя. Смехът бе толкова митично странен за ушите й, колкото чувството на радост за сърцето й, а само миг й трябваше, за да осъзнае защо: въобще не се беше смяла от миналия октомври насам. Онези часове — които възнамеряваше да направи последните, прекарани от нея край Кашуакамак (или което и да е езеро всъщност) — тя наричаше просто „моя труден период“. Чувствуваше, че тази фраза казва необходимото и нищичко повече. И точно така и харесваше.
„Върбще ли не си се смяла оттогава? Хич? Никак? Сигурна ли си?“
Не бе абсолютно сигурна, не. Предполагаше, че може да се е смяла в сънищата си — Бог й бе свидетел, че плачеше в достатъчно много от тях, — но що се отнася до будните й часове, досега смехът бе заключена врата. Съвсем ясно си спомняше последния свой смях: когато се пресягаше да вземе ключовете от десния джоб на полата-панталон и казваше на ветровития мрак, че ще стане на прах и ще отпраши. Доколкото си спомняше, този бе последният й смях досега.
— „Само той и никой друг“ — промърмори Джеси. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една. Господи, как я връщаше назад тази фраза. Открила бе, че само още едно нещо притежава силата да постига това тъй бързо и цялостно — онази ужасна песен на Марвин Гей. Чу я веднъж по радиото на връщане от поредния във веригата сякаш нескончаеми лекарски прегледи, които бяха изпълнили живота й тази зима — Марвин, който нареждаше с онзи негов мек, напомнящ глас: „Никой това не отрича… особено вие, момичета…“. Незабавно изключи радиото, но все пак се разтрепери твърде силно и не можа да продължи да шофира. Паркира и изчака най-силните тремори да отминат. Накрая отминаха, но в нощите, когато не се събуждаше с непрестанното ломотене на тази фраза от „Гарванът“ в прогизналата от пот възглавница, тя се чуваше да напява „свидетел, свидетел“. Що се отнася до Джеси, съотношението между първия и втория вариант бе шест на половин милион.